ИНТЕРВЮТО МИ ВЪВ В-К "ШОУ". РАЗГОВОРЪТ БЕ ПОДДЪРЖАН ОТ ИНИЦИАТОРЪТ ИСАК ГОЗЕС. МИСЛЯ, ЧЕ Е ЕДНО ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ ИНТЕРВЮТА, КОИТО СЪМ ДАВАЛ. ПРОЧЕТЕТЕ, ЩЕ СЕ УБЕДИТЕ.
Излезе най новава книга на писателя Христо Стооянов. Вече се състояха няколко шумни премиери, авторът говори пред почти всички големи електронни медии. Навсякъде той преповтаря тезата си, колко грешни са няколко пишещи братя и как в името на историята, за тях /греховете им/ трябва да се говори.
Безспорно и в тази, като всички остани книги на Стоянов търси скандала. И успява да го намери. Не че в това има нещо осъдително. Христо го прави талантливо, надявам се искрено и благодарение на това, романите се радват на успех. Включително и търговски, което за човек като него, който се издържа само от писане, не е без значение.
И все пак повечето от колегите журналисти пропускат да зададат на автора на „ОТВОРЕНИ ПИСМА до българия“ , които мнозина от неговите читатели са задават:
- Господин Стоянов, присвоявате си властта на последна инстанция. Давате категорично отрицателна оценка на автори, които поне до момента са се оказали по услешни от вас. Ще дам пример само с Георги Господинов. Няма да казвам кой е той, защото повечето българи знаят, но не ми е ясно защо вие го наричате онова нещо. Не признавате ли таланта и успехите му или просто му завиждате?
-
- Трябва първо да си отговорим на въпроса: „Що е то успешен автор“… От гледна точка на известността ли трябва да поставим критерий за успешност? Аз лично не смятам така. Успешен е автор, който е създал художествено произведение, добавяйки свой почерк в изкуството – литература, живопис, музика… Ако поставим като критерий медийния критерий за успешност Ван Гог ще продължава да тъне в неизвестност, Димчо Дебелянов също. Няколко медийни автори има в България, но те съвсем не са успешни. Те просто са наложени от няколко журналиста, които нямат представа за литературните процеси в България. Нямат ценностна система. Не смятам, че журналисти наложили чалгата в публичното пространство могат да раздават справедлива оценка за модерното в литературата. Георги Господинов, Калин Терзийски и неколцината още около тях не са успешни автори. Много по-успешни са Крум Филипов, Азиз Таш, Любомир Котев, Румен Денев… Но няма кой да им обърне внимание, защото за това трябват очи, висока култура. Не може уши, чиито тъпанчета са настроени към ритъма на „Радка пиратка“ да различат високата естетика на Шопен, Бах и Вивалди…
- Атакувате Стефан Цанев заради стихове писани преди може би 60 -70 години. Който пише скучно за социализма / той пише против социализма. Толкова голям грях ли е това, за да отречето всичко останало, което е направил.
- Аз на атакувам поета, аз пиша за морала на същия този Стефан Цанев. Та аз зная стихове наизуст от него. Моралът обаче не е за подражание, не бих живял с неговия морал. Излиза, че ти пък искаш заради острата брадва на палача да не му търся сметка за отрязаните с нея глави. Знаеш ли колко „мъртви“ поети, в преносния смисъл на думата, лежат на съвестта на същия този Стефан Цанев. Колко поети не са били открити, защото са предпочели няколко полуграмотни издатели същият този Стефан Цанев. Защото Стефан Цанев е комерсиален. Да, той е продаваем автор. Но продаваем е и Азиз. Но не си задаваме въпроса как хора, слушали Азиз са се осакатявали интелектуално в най-ранна детска възраст. Ето, за такива неща иде реч…
Вие се възхищавате на вашия приятел Владимир, който е неразбран и пиян лежял под брезичката и се възмущавате и наричате безчовечен Румен Леонидов /ваш приятел в миналото/ , който пък работел в списание „Факел“. Замислилисте се, какво би станало, ако всички легнем под брезичката и започваме да окайваме съдбата си.
- Аз не се възхищавам от клошаря Владимир Тереладзе. Аз се възхищавам на поета Владимир Тереладзе, който, въпреки всичко събираше книги от кофите за смет. И, знаеш ли защо ги събираше? Не ги даваше във вторични суровини, той ги четеше. Въпреки че нямаше къде да спи. Всъщност, бе намерил квартира веднъж. И ми каза, че от дете са го учили, че Ленин и Георги Димитров били големи хора. Но не могъл да издържи цяла нощ в саркофага на Димитров, защото краката му стърчали и му било неудобно. Беше спал в мавзолея, но седмица след като се бе „нанесъл“ в него, го взривиха. И той остана без квартира. На колко от тези пишещи саркофазите им не са по размер, но не бягат от тях. Напротив. Свикват. Ето защо предпочитам Владимир Тереладзе. Той е и символ. Той е реализиран човек, защото не се побираше в съркофазите, които обществото налага. Ето, това е писмото до Румен Леонидов. И Владимир никога не оплака съдбата си… Който разбрал – разбрал…
Вие също предпочитате да живеете в уютен дом, да имате колекция от картини, а се възмущавате от другите, които го правят?
- Аз живея в колекцията си. Но колцина биха живели по този начин? Почти всички са ми казвали, че не биха могли да живеят в „галерия“. И моята представа за уют и дом изключва стени, отрупани с картини. Аз, в този смисъл, не живея в уютен дом. Живея в любов, обаче. Защото обичам жена си. Обичам картините и живея с тях. Не е никак уютно да бършеш всеки ден прахта от стотиците картини вкъщи. Но и аз, и жена ми го правим. И не оставяме прах по душите си… Не бих си представил друг дом вече. Това е моят дом, това е нашият дом, който споделям с приятели. Всеки е добре дошъл там. А тази колекция я бях завещал на родния си град Габрово, но ми бе отказана от Николай Сираков, който сега е депутат и е в Комисията по култура (какъв абсурд, нали) с мотива, че това дарение щяло да се отрази зле на изборните резултати… Дано не забранят някога жена ми да разхвърли прахта ми над Дядо Дянко – кварталът на Габрово, където съм израсъл. Защото с такива като Сираков и това не би ме изненадало.
- Христос е казал: Който е безгрешен нека първи хвърли камъка? Вие безгрешен ли сте, че така безпощадно ъсдите другите?
- Не съм безгрешен. И тази книга, както всичко, което съм написал, е от позицията на моята представа за морал. А моята представа за морал е това, което са ми предали моите родители, моите прародители. А те включват десетте Божи заповеди… Да се отречеш от предишните си стихове като Стефан Цанев не е ли равнозначно на това да се отречеш от собствените си родители? А да се отречеш от собствените си родители преди, за да може да пишеш агитстиховете си… Сега му е удобно на Стефан Цанев да крещи навъзбог, че е имал роднини горяни. Но защо по време на тоталитаризма на се гордееше с тях… Тогава се гордееше с чекисти, комунисти и т.н. И криеше, че е имал горяни в рода си. Те се появиха тогава, когато му стана удобно да ги има. Ето, за това говоря. Мен да си ме чул да се бия в гърдите със затворническото минало на вуйчо ми Цеко. Или със свако си преди, който бе инвалид, защото пък преди 1944 година са го изтезавали с ток. Заслугите и на единия, и на другия не са мои заслуги. Но аз съм убеден, че и двамата са го правили заради мен – дори когато ме е нямало. Ето разликата между мен и Стефан Цанев.
- Струва ми се, че повакога дори издребнявате в желанието си да търсите скандала: На оглтогото сложен и писателя Недялко Славов, който на погребение е бил с шапка. Сигуерно това е грозно, но една ли е повод да наречете случая история, която трабва да се знае.
- Това не е грозно. Това е цинично. Ето, ти ме обвиняваш, че търся кусурите на тоз, или онзи. Защото съм написал книга за това. А защо не отиде при Недялко Славов да му кажеш, че шапка се сваля пред хляба. Пред мъртвия се сваля шапка. Пред Бог се сваля шапка. Защо не му кажеш: „А, бе, аланкоолу, ти шапка пред мъртвец не сваляш, а искаш аз пред твоите книги поглед да сведа?“ Защо не видите това, Исак, а виждате какво съм написал за тях? Аз просто го казвам. И не е грешно да го кажеш, грешно е да замълчим пред тях. При това да замълчим с възторг пред тях.
- Упреквате Калин Терсийски, че си прави реклама та тема пиене и трезвеност. Но и вие често говорите на тази тема . В последното си интервю казвате: пиех 24 водки, от дведесет години спрях. Това не ли същото?
- Но го казах в контекста на казаното за Калин. Само че аз не си правя пиар с алкохола. Просто го отказах. И го отказах не, за да се явя трезвен пред някоя медия. А да съм постоянно трезвен пред белия лист. Пред тези, за които пиша. Пред децата си. Малката, но твърде съществена разлика. За двадесет и пет години един път съм казал, че съм отказал алкохола. И вече съм ви крив. Исак, задавате обвинителни въпроси, което подсказва, че сте влязъл в кожата на книгата ми…
- В едно интервю казвате: Много ми е тъжно, че няма градивна култура, а има култура на оплюването. Не се ли стархувате, че и вие сте част от точно тази култура?
- Само че аз не оплювам – аз се гневя. Разликата е огромна.
- Е все пак, чувствам се длъжен да ви попитам: какви са отзивите на почиаттелите ви за „Писмата...“. кое одобряват и кое не в тях. Обадил си ти се някой от засегнатите
- Много хора я харесват. Поне тези, които познавам. Но получавам и писма за това. В личната си поща. По телефона ми се обаждат. Вероятно ще има и засегнати. Но техният критерий за живота е различен от моя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар