НЕ ЗАБРАВЯЙ ТЕЛЕФОНА НА БИБЛИОТЕКАРКАТА

Понякога си мисля, ама само понякога, че библиотекарите не живеят своя живот. Библиотекарите живеят чужди животи. И, също така понякога, ама съвсем понякога, библиотекарите, ако не живеят нечий друг живот, те го съпреживяват. И са чувствителни. Много са чувствителни библиотекарите. И аз ги обичам. Защото са толкова различни. И не говоря за библиотекарите от големите окръжни, пардон, от големите регионални библиотеки. Говоря за онези служители на думите, пазители на писмената памет в България по селските читалища. Жените, – защото деветдесет и девет процента са жени – които понякога не се подчиняват на „повелите на времето“ и не бракуват старите книги, както повеляват стандартите, които са създали такива, които не знаят какво е библиотека. Които не знаят какво е селска библиотека… Защото, ако знаеха, нямаше да има кофи и пластмасови легени на най-горния рафт на книгите, нямаше книгите да са покрити с найлони, защото покривът тече… Защото покривът тече, не капе… И стените са покрити с плесен като в стихотворение на Вапцаров. Толкова плесен, Господи, че може в читалищата да се отворят фармацевтични фабрики за производство на пеницилин. Понякога библиотекарките работят само за стаж, защото с парите от заплатата поддържат читалището – де кофа, де лехен, де цветя, де книга ще купят. Сигурно всеки библиотекар в България може да стане професор по икономика, фармацевт и какво ли не още… Съвсем спокойно, започвайки работа в читалище, библиотекарите трябва да сменят името си. Защото всички библиотекарки в България са Майка Тереза. И правят невероятни неща, като онова момиче в едно село до Стара Загора, което приютява циганчетата, избягали от съседното училище, за да четат книги. Не ви се вярва. Да. Влизаш в това читалище и се хващаш с две ръце за главата, защото седем-осем циганчета от ромски произход са заели всички места и четат. Бягат от училище, за да четат книги в читалището. Както и библиотекарките в едно малко провинциално читалище, които са направили социален патронаж и разнасят книги на бременни, на родилки, на старци, на инвалиди. И не се четяло в България… Чете се, не, ами… Но ако не разнасяха книгите с кошници момичетата от Генерал Тошево, сигурно щяха да загубят две трети от читателите си. Ама кой да го види това… Български писател не вижда тези неща, защото е репресиран, сиреч, принудително е заточен в някоя телевизия и крещи от плазмената си килия, че в България не се чете. Ами, излез от плазмата, бе, животно такова. Излез от плазмената си килия и виж какво става… Но навън вали, в читалищата тече. Понякога, като в селото на президента читалищата и горят. Но, вместо да направи на 24 май комитет за спасяване на читалищата, Президентът (който и да е той) събира на коктейл в резиденцията си писатели, чиито книги са изгорели в читалището на родното му село, чиито книги са подгизнали от вода, чиито книги са мухлясали и могат да бъдат извозени директно да фармацевтичните заводи на Разград, или Дупница… Някои от тези писатели седят в медиите, ходят на приеми и не знаят какво става с книгите им. Те усещат съдбата на своята книга само по няколкото изпросени финикийски хартийки от спонсори. Даже не се интересуват дали ги четат. Те се интересуват от това дали са блеснали като писатели в стъклото на гишето на някоя каса, откъдето им подхвърлят някоя и друга финикийска книга… Пардон, хартийка с воден знак… Понякога ми е тъжно да пиша това. Понякога ми е тъжно да си спомня и няколко библиотекарки, които не са си на мястото. Има и такива, но са няколко. Има. Но те не са важни. Важни са онези стотици, които подлагат лехените, завиват с найлонови памперси лавиците с книги… Или пък боядисват със собствените си ръце библиотеките, стълбищата… Или спасяват някой, закъсал в нивата на път за тяхното читалище. Или на път от тяхното читалище. В една наводнена нива. В един потъващ в коловозите автомобил… Защото съм тръгнал от Царацово към Строево – това е около Пловдив. Намирам прекия път. Карам колата. Вали като из ведро. Не. Шурти от небето вода като от таван на селско читалище… Гадно, нали. Но е така. Метафора… Не е метафора. Като от таван на селско читалище се изсипва вода над слънчогледовата нива. Черният път, която я разделя. Колата, затънала до двигателя в един коловоз. Опитите ми да се измъкна. Търсене на камъни. Но моите читатели, защото нивите се обработват от читатели, не от селяни и селяндури, а от читатели, та моите читатели са толкова работливи, че не са оставили едно камъче в нивата. Едно камъче, да подложа под гумите. Да захапят, да тръгна. Да се измъкна. (Как ли излизат от библиотеката тези жени понякога?!) Грях, не грях – изтръгвам няколко слънчогледа, подлагам… Не зацепва. Вир вода съм. Няма измъкване. Вир вода съм и отвътре, защото усещам, че почвам да валя. Отвътре навън… Валя. Не искам да плача и валя… На кого да звънна. На петстотин километра е жена ми, брат й. Приятелите ми отдавна не са приятели, защото не пия. А приятел под маса се познава. И от Пловдив „взорът надежда не види“… И звъня на библиотекарката. На Елена звъня. Тъй и тъй, казвам, а тя: - Че кой луд тръгва по тоя път. Ти акъл имаш ли. Нямам, разбира се. Ако имах щях да си стоя на топличко в някоя телевизия и да обяснявам как не се чете. Как пия алкохол, та „пиян дано аз забравя“ как се прави пиар на пет уискита в хладна механа… Никой не ми плаща да бъда луд – не получавам хонорар за това, не ми плащат пътните, горивото, хотела… Луд съм, разбира се… Елена усеща, че няма да ме промени, че съм такъв… И казва, че ще ми се обади след малко. И затваря телефона. И аз оставам сам под дъжда. Но не танцувам под него. Не съм в холивудска продукция и дъждът не само за библиотекарките в България, ами и за един писател поне не е толкова щастлив и въобще не ми се иска да го възпявам. Искам само да знам коя е майката на дъжда. Само майка му искам да знам. Само маминцето му… Телефонът звъни. Дончо Папазов. Намерил кога… Ама пък от друга страна - надушва той кой е тръгнал на далечно плаване. Защото аз в тоя потоп… Казвам му, че нямам планктон, но пък толкова слънчоглед има… Колко ли световни първенства по футбол ще изчопля в тази нива?... Затварям на Дончо, защото ме търси библиотекарката. Тръгнал трактор, ще ме измъкне. Митко пристига, издърпва ме. Елена се обадила на кмета, кметът се обадил на него, той… Така че, никога не забравяйте телефона на селската библиотекарка…