неделя, 23 септември 2018 г.

РАДОЙ РАЛИН ЛИ? И КАКВО ОТ ТОВА?...

                                   (редактиран и допълнен текст)
Не зная колко е грешно това да "ровиш кокалите някому", но не е по-грешно от това да произведеш някого в гений, както, прочие, се опитват да направят с Радой Ралин. А на тези, които биха казали, че не е добре да се пише за човек тогава, когато той не може вече да се защити, бих отговорил, че, ако е живял качествено не му е нужна защита. Ако биографията не те защити, значи напразно си живял... Та, за Радой… Имал съм възможността да прочета всичко от него - стихове, епиграми, фейлетони, сценарии... Опитвал съм се да намеря високата литература, която му приписват. Да намеря ерудита, бунтаря... И винаги съм намирал не повече от зевзек, който може да се намери във всяко българско село. А в големия град този тип зевзеци се намират на всяка улица и най-лесно ще ги намерите около кварталните кръчми, а, понякога, и в самите кръчми. Вярно, Радой не обичаше алкохола, както и пияниците. Имах възможността да го познавам, да говоря с него, надписвал ми е книги, подарявал ми е такива. Казват, че имал и личния телефон на тогавашния Тодор Живков ("тогавашния", защото и сега е пълно с Тодор Живковци, но с други имена), та, казват, че имал личния телефон на Тодор Живков и възможността да се обажда по всяко време на денонощието. Дали се е възползвал от това - не зная, но зная, че Държавният апарат тогава нямаше нищо против и дори поддържаше мита за "дисидента" Радой Ралин. Всъщност, един безкрайно удобен мит, защото в текстовете му нямаше нито идеологически прозрения, нито опасност да увлекат масите към сваляне на режима. С една дума - Режимът и Радой Ралин си бяха удобни един на друг. Поради еднаквия интелектуален потенциал, който притежаваха. Вървеше по улиците на София, задяваше младите момичета, а при среща с познати изтърсваше с пискливия си глас: "Чок селям... Намокри ли нощеска котето"... Хората се смееха така, както се смеят на селския идиот, спираха се като пред мечка със синджир на бърните, а Държавата зад гърба му тихо шушнеше: "Я, покажи, как се въргаля пиян партиен секретар пред кръчмата", и Радой започваше своите словесни кълбета напред, назад, встрани... Почти като Севилският бръснар... Защото му беше удобно това състояние - митът, че е бил интерниран, докато получава заплата от киноцентъра, като редактор в хумористичните издания, в литературните издания, като член на някоя група с щатна заплата... Вярно, направи нещо, на което му се възхищавам - отгледа двамата си сина сам и след брака с майка им никога не се ожени повторно. Безкрайно достойно поведение - бащинско, имам предвид, на което не всеки мъж в България е способен. Не зная дали сега, толкова години след 1989 година и толкова години след смъртта на Радой (леко да му е небето), някой може да си спомни един стих от него, освен приписваните му десетки и стотици епиграми, които дори не са от него. Заглавието "Люти чушки", пълна с народни умотворения, които Радой Ралин просто е събрал. Без дори да ги пипа - поне това, слава Богу, не направи. Поне не ги окепази. Вярно е, че някои от текстовете му са запомнящи се. Но причината може да се обясни и със занижен критерий... Текстовете са писани за широка употреба. Така, както хората запаметяват като произведение на изкуството стереокартичката на намигаща японка в китайски магазин, а не „Дамата с хермелина“, освен ако и дамата с хермелина не е на стереокартичка. Хората сега си припяват чалга предимно. Рецитират си не Константин Павлов и Иван Радоев, а "Нашата полиция ги пази", нали... Характерното на човешката памет е да помни не сложни текстове… И, още нещо - характерното за графомански текст не е липсата на послание. Напротив, там също има послание. Но то е директно, без художествените похвати - метафора, хипербола, сложни рими и ритмични стъпки. Коста Павлов пишеше своите "Сатири" в свободен стих, трудно помнещ се, това значи ли, че текстовете му не носят съвременни послания... Графоманът, какъвто е Радой Ралин, е примитивен и лесно запомнящ се... Но българинът има нужда от митове. И в ония времена му беше необходим един Радой, чиито "творения" имаха литературната стойност на онези частушки, шептени под завивките. 



И, докато той през нощите си е говорил с Тодор Живков по телефона, ние сме шепнели под юргана тези епиграмки, пъчейки гърди със своята интелектуалност върху девойката, с надеждата авторът им сутринта да ни срещне и да попита: "Чок селям... Намокри ли нощеска котето"...

Няма коментари: