На Владимир Киров
Денят обещава да е слънчев. А щом обещава, значи е още рано. Има-няма осем, осем и нещо да е… И девет да е, не е свършил още денят. За някои още не е започнал. Не вдигат телефони още, значи, не са отворили очи да видят какъв ден се очертава. Слънце… Лек ветрец – по тласъците го усещам на колата… Но не са онези бурни пориви – едни такива нежни. Сякаш се опитват да надникнат под фуста на селска мома … Красиво е да гледаш как вятърът повдига фустата на момата, а тя, присвила нозе в коленете, притиснала бедра се опитва да не попречи много на фустата да се вдигне над главата й. Защото, а се е вдигнала, а селските момци няма да могат да видят нищо. Уж се срамува, ама друго си е да покаже най-женственото от себе си като на сергия. Такъв вятър. Ни повече, ни по-малко. Нежен вятър, който се провира между гумите на колата, опитва се да я вдигне, да я съблече. Насрещна кола минава и прегазва вятъра. Сякаш се отрива в огледалото, в ламарините, рони направо боя от колата. И после пак този нежен вятър, който, ако отворя прозореца, ще ми пошушне в ухото: - Вярвай ми. Денят ще е хубав. Въпреки този, който се опита да ме прегази… И слънцето… И това животинче край пътя. В канавката. Прилича на питбул с тази рижава козина. Мисля си: „Питбул е… Някой го е загубил“… И чак като минавам двеста метра осъзнавам, че питбулът има рога. Едва наболи рогца. Чак мъхът по тях съм успял да видя. Но вятърът, добрият вятър, който е повдигал някога фустите на момите пред очите ми, е отвял видението - сръндака, който не е питбул, защото има едва наболи рогца с мъх по тях… Давам аварийни, отбивам, чакам да ме подминат колите, обръщам, връщам се… Сръндакът, защото наистина е сръндак, не може да тръгне. Свел е глава под клоните и диша тежко. Ама много тежко диша… Слизам от колата, приближавам, едва се държи на краката си. Не го държат краката, трепери. Протягам ръка да му покажа, че съм добър – колкото вятъра, колкото слънцето. Не. Не колкото слънцето, защото слънцето е твърде силно за него. Сръндак е, но заради слънцето е изплезил език като питбул. И диша тежко. Толкова тежко диша, че чак кърлежите се стряскат и искат да излязат. Бълхите искат да излязат уплашени от дишането му. Искат да му напуснат кожата. Като пасажери от потъващ кораб. Ако не намерят лодка или спасителен пояс ще скочат директно в морето. Понякога развълнуваното море изглежда по-безопасно от потъващ в него кораб. Дори ако корабът е с алени платна. Парус… Бързат да напуснат кожата на сръндака, да доплуват до друго тяло, да прескочат в друго тяло. Прекрасен сръндак, захвърлен накрая на живота. Толкова накрая, че всички бягат от него… Търся вода, вадя някакво шише от колата, сипвам в шепа, давам му да пие. Жадно е, усеща се. Не може да преглътне водата. Няма вид на ударено, какво ти става, чадо? Какво е станало с тебе. Надвисналите клони над него… Те не са закичили сърнешки души по себе си, а ти от тях береш душа… Бере душа от надвисналите клони, дори не усеща, че се опитвам да му помогна. Не мога да го кача в колата, пък и да го кача – къде да го карам. Напипвам телефона с една ръка, с другата подкрепям животинчето и си мисля за Дончо Цончев… Бай Дончо, не го прибирай из небесните ловни полета още. Не го взимай, бай Дончо… Сръндака трепери, усеща мислите ми. Душата му не расте по клоните но се е закачила за тях и не отлита… Вадя телефона, набирам 112, казвам къде съм… Между Троян и Микре… Някъде там трябва да съм. Да засекат, не зная точно. Ама е там. Между разклона за Троян и Ловеч и разклона за Микре по посока София. Да, там сте, пращаме екип… С една ръка махам, никой не спира. Дори не могат да си помислят, че един сръндак се опитва да им спаси човещината… Той не иска да спасят него, предал се е сръндакът. Той иска да спаси човещината на тия, които отминават. Тя поне трябва да е безсмъртна. Ама не е. Усещам как падат недорасли човещини от колите, прегазват ги другите коли, пътят е осеян с човещини – размазани, с грайфери по кожите им. Една кола спира, слиза семейство – мъж и жена. Тръгнали да се съединят с другата част от семейството, студентстващо някъде в София. Вадят вода, поднасят пред устните на сръндака, той се опитва да пие. Но не може, пък никой не носи биберон. На нашата възраст никой не носи биберон в колата си. Пристигат ветеринари, било ударено животното. Не се вижда. Не знаят къде да го закарат. Страх ме е, защото може да го закарат и … О, не искам да си мисля дори. Не може да го закарат там. И го качваме в джипа сръндака. Ще го закарат в зоопарка на Ловеч. Там има специалисти. И го карат. Вечерта се чувам с Георги Терзийски – областен на Ловеч. Той се свързва с директора на зоопарка. Сръндакът е там. Ще направят всичко възможно. След месец намирам телефона на шефа на зоопарка. Направили всичко възможно. Получило оток животинчето. На мозъка. Било блъснато от някой. И починало… Мисля си, дали кърлежите са успели да напуснат навреме козината му. И са се преселили в прегазените трупове на човещината между разклона за Троян и Микре по посока София – столица на Република България… Ами, това е…
Денят обещава да е слънчев. А щом обещава, значи е още рано. Има-няма осем, осем и нещо да е… И девет да е, не е свършил още денят. За някои още не е започнал. Не вдигат телефони още, значи, не са отворили очи да видят какъв ден се очертава. Слънце… Лек ветрец – по тласъците го усещам на колата… Но не са онези бурни пориви – едни такива нежни. Сякаш се опитват да надникнат под фуста на селска мома … Красиво е да гледаш как вятърът повдига фустата на момата, а тя, присвила нозе в коленете, притиснала бедра се опитва да не попречи много на фустата да се вдигне над главата й. Защото, а се е вдигнала, а селските момци няма да могат да видят нищо. Уж се срамува, ама друго си е да покаже най-женственото от себе си като на сергия. Такъв вятър. Ни повече, ни по-малко. Нежен вятър, който се провира между гумите на колата, опитва се да я вдигне, да я съблече. Насрещна кола минава и прегазва вятъра. Сякаш се отрива в огледалото, в ламарините, рони направо боя от колата. И после пак този нежен вятър, който, ако отворя прозореца, ще ми пошушне в ухото: - Вярвай ми. Денят ще е хубав. Въпреки този, който се опита да ме прегази… И слънцето… И това животинче край пътя. В канавката. Прилича на питбул с тази рижава козина. Мисля си: „Питбул е… Някой го е загубил“… И чак като минавам двеста метра осъзнавам, че питбулът има рога. Едва наболи рогца. Чак мъхът по тях съм успял да видя. Но вятърът, добрият вятър, който е повдигал някога фустите на момите пред очите ми, е отвял видението - сръндака, който не е питбул, защото има едва наболи рогца с мъх по тях… Давам аварийни, отбивам, чакам да ме подминат колите, обръщам, връщам се… Сръндакът, защото наистина е сръндак, не може да тръгне. Свел е глава под клоните и диша тежко. Ама много тежко диша… Слизам от колата, приближавам, едва се държи на краката си. Не го държат краката, трепери. Протягам ръка да му покажа, че съм добър – колкото вятъра, колкото слънцето. Не. Не колкото слънцето, защото слънцето е твърде силно за него. Сръндак е, но заради слънцето е изплезил език като питбул. И диша тежко. Толкова тежко диша, че чак кърлежите се стряскат и искат да излязат. Бълхите искат да излязат уплашени от дишането му. Искат да му напуснат кожата. Като пасажери от потъващ кораб. Ако не намерят лодка или спасителен пояс ще скочат директно в морето. Понякога развълнуваното море изглежда по-безопасно от потъващ в него кораб. Дори ако корабът е с алени платна. Парус… Бързат да напуснат кожата на сръндака, да доплуват до друго тяло, да прескочат в друго тяло. Прекрасен сръндак, захвърлен накрая на живота. Толкова накрая, че всички бягат от него… Търся вода, вадя някакво шише от колата, сипвам в шепа, давам му да пие. Жадно е, усеща се. Не може да преглътне водата. Няма вид на ударено, какво ти става, чадо? Какво е станало с тебе. Надвисналите клони над него… Те не са закичили сърнешки души по себе си, а ти от тях береш душа… Бере душа от надвисналите клони, дори не усеща, че се опитвам да му помогна. Не мога да го кача в колата, пък и да го кача – къде да го карам. Напипвам телефона с една ръка, с другата подкрепям животинчето и си мисля за Дончо Цончев… Бай Дончо, не го прибирай из небесните ловни полета още. Не го взимай, бай Дончо… Сръндака трепери, усеща мислите ми. Душата му не расте по клоните но се е закачила за тях и не отлита… Вадя телефона, набирам 112, казвам къде съм… Между Троян и Микре… Някъде там трябва да съм. Да засекат, не зная точно. Ама е там. Между разклона за Троян и Ловеч и разклона за Микре по посока София. Да, там сте, пращаме екип… С една ръка махам, никой не спира. Дори не могат да си помислят, че един сръндак се опитва да им спаси човещината… Той не иска да спасят него, предал се е сръндакът. Той иска да спаси човещината на тия, които отминават. Тя поне трябва да е безсмъртна. Ама не е. Усещам как падат недорасли човещини от колите, прегазват ги другите коли, пътят е осеян с човещини – размазани, с грайфери по кожите им. Една кола спира, слиза семейство – мъж и жена. Тръгнали да се съединят с другата част от семейството, студентстващо някъде в София. Вадят вода, поднасят пред устните на сръндака, той се опитва да пие. Но не може, пък никой не носи биберон. На нашата възраст никой не носи биберон в колата си. Пристигат ветеринари, било ударено животното. Не се вижда. Не знаят къде да го закарат. Страх ме е, защото може да го закарат и … О, не искам да си мисля дори. Не може да го закарат там. И го качваме в джипа сръндака. Ще го закарат в зоопарка на Ловеч. Там има специалисти. И го карат. Вечерта се чувам с Георги Терзийски – областен на Ловеч. Той се свързва с директора на зоопарка. Сръндакът е там. Ще направят всичко възможно. След месец намирам телефона на шефа на зоопарка. Направили всичко възможно. Получило оток животинчето. На мозъка. Било блъснато от някой. И починало… Мисля си, дали кърлежите са успели да напуснат навреме козината му. И са се преселили в прегазените трупове на човещината между разклона за Троян и Микре по посока София – столица на Република България… Ами, това е…
Няма коментари:
Публикуване на коментар