Не пожелавам никога „успех“ на художници, или писатели. Успехът е последната мазка на четката, точката в края на текста. В този смисъл всеки артист е поанталист. Обикновено пожелавам успех на колекционерите, които са се наредили да си вземат картина от художника, книга от писателя. В случая на Гари обаче колекционерът не взима картина, а детство. Защото картините на Николай Ангелов са населени с детство, с мъдрост. Защото мъдростта не е нищо повече, освен отърсване на стареца от задръжките, които е трупал цял живот. Старецът, който седи на пейката пред къщи, облегнат на бастуна и вече не мечтае за кариера, материално благополучие, жени – или мъже – респективно… Той всичко това е имал. И единственото нещо, което липсва на мъдреца е мечтата да порасне. Децата живеят с мечтата да станат големи, старецът, мъдрецът живее с мечтата да се върне в детството. В случая се оказва, че детето мечтае осъществими неща, мъдрецът – неосъществими. Само един успява да осъществи и двете мечти – и на стареца, и на детето. Едва ли има български художник, който да събере толкова добрина и детство на едно място. Понякога си мисля, че Константин Павлов се завръща от картините на Гари. Разбира се, в кръга на шегата ще ви цитирам един от любимите ми стихове от един от любимите ми поети: „ Сякаш ме целуват бебета с бради и със мустаци“… Не сме говорили с Гари дали е чел Константин Павлов, пък и това е без значение в случая. Та, за детството. И добрината. И успеха, разбира се. Разбира се, че всичко това в изкуството се постига с майсторлък. За който не смея да говоря. На мене ми се говори за това, което малцина художници могат да направят. Да те накарат да почувстваш толкова свой техния свят, че да не можеш да не дойдеш да видиш картините им на едно място, прекосявайки снежна и кишава протестърска България. И, влизайки в галерията, прекосявайки това пространство от искания и студ, дъжд, сняг и вятър, ти влизаш на едно място, което не може да не ти напомни рая. Представата за рая. Защото, ако се вгледаме в картините, а не можем да не го направим, ще осъзнаем, че Гари не рисува нищо друго, освен портрети на стари души, които са съхранили детството в себе си. Наистина не познавам друг художник, който може да нарисува душа. Който може да нарисува (НЕ)остаряване. И всичко това с тихите иронични искри от очите на портретите… Много е трудно да се каже как точно Гари рисува. Разбира се, трудно е да се определи начина, по който движи четката, как четката подбира цветовете. За други ще е много трудно да определи това. Каноните на живописта – ще е трудно да се разгадаят. Но преди няколко десетилетия, когато дори родителите на Гари не са се познавали, Жак Превер предвижда Гари в едно стихотворение:
"Чакайте, ако трябва, години.
Ранната, или късна поява на птицата
нямат никаква връзка
с успеха на тази картина.
Щом птицата дойде,
ако някога дойде,
пазете най-пълно мълчание.
Чакайте тя да се вмъкне във клетката
и когато е влязла,
затворете леко вратичката с четката.
Изличете след туй
всички пръчки една подир друга,
като внимавате да не докоснете
нито едно от перата на птицата.
Нарисувайте после портрет на дървото,
изберете за птицата
най-красивия клон,
нарисувайте също зелени листа,
ветрове,
слънчев прах,
насекоми, които свирукат в тревите
под летния зной,
и очаквайте тя да запее.
Ако тя не запее,
това е лош знак,
знак, че е лоша картината.
Ако запее — добре.
Значи — можете да се подпишете.
Изтръгнете тогава внимателно
едно от перата на птицата
и в ъгъла на картината напишете своето име."
Та това стихотворение разкрива и начина, по който рисува Николай Ангелов. Ще кажа все пак и някакво пожелание накрая. Гари, ти си невероятен. И ни правиш и нас такива… И ти желая да го правиш...
Няма коментари:
Публикуване на коментар