МОИТЕ УНИВЕРСИТЕТИ

Те нямат празник. Защото всяко събуждане е празник, всяка усмивка е празник. Празник е всеки написан ред, всяко завършено изречение е празник. Всъщност, всяко изречение, написано в моите университети завършва с многоточие. Защото има продължение. Само последното изречение не завършва с препинателен знак. Защото знакът на последното изречение е бездиханен. Сигурно има и такива знаци. За малко да кажа, че трябва да го изживееш този знак. Но точната дума е да го умреш този знак... Всъщност, това не са само моите университети - да ме прости Максим Горки... Това е университетът на всеки, който иска да живее, който живее. И изпитите в него са изпити по безсмъртие - заради това не знаем какъв е точно завършващия препинателен знак на последното изречение. Да. Изпитите в него са по безсмъртие. Някой ще си помисли, че, я го виж какво самочувствие само... Моят университет е опитното поле по еволюция. Защото какъв е смисълът да живееш, ако не се развиваш - независимо от учебните заведения, през които си минал. Всяка секунда, всеки миг от живота ти е изпит по еволюционно развитие. И ако аз не надскоча с нещо тези преди мен - с метафора да надскоча поета, живял преди мен, с формула да надскоча математика и физика, живели преди мен, с полет до Марс да надлетя тези, които стъпиха на луната - ако не направя всички тези зачоти, какъв е смисълът на моя живот. Ако не съм се научил да бъда родител повече от моите родители какъв е смисълът да продължавам рода си... И, все пак, в моите университети се изучава най-простата граматика - граматиката на многоточията. Граматиката на продължението... А сега - Честит Осми декември на всички мои съвипускници в Университета на живота. Защото после висшето си образование ще трябва да се запишете при мен. А, както се знае, дипломата е до последен дъх...