неделя, 9 декември 2018 г.

ИНТЕРВЮ ВЪВ в-к "ЖЪЛТ ТРУД" ОТ 21 ноември 2018 год.


ОТРИЧАЙКИ МЕ, ЗАПОЧНАХА ДА ПИШАТ КАТО МЕН
(едно интервю на Таня Пушкова във в. "ЖЪЛТ ТРУД" от 21 ноември 2018 год. и продължението от 28 ноември 2018 год.)


- Г-н Стоянов, около вашето име пак се заформи скандал.Възмутени читатели на Карлово ТВ се обадили, че читатели от с. Иганово били възмутени от книгата ви „Другият Левски” и ви наричат вулгарен и безкомпромисен затова, че наричате Левски "детеубиец”. 

- Всъщност те нищо ново не са добавили към изгражданата с години медийна представа за мен. До такава степен, че „репортерката“ дори признава, че не е чела романа, но го смята за антибългарски. Някакъв шеф на Общинския съвет в Карлово пък обяснява, че е прочел само 30 (тридесет) страници, но наредил да се изземат от читалищата книгите. Весело. Читалището е самостоятелна юридическа единица и е независимо от Държавата и Общината. Когато човек се възмущава, той би трябвало да се възмущава от нещо. Те не се възмущават фактически от моите книги, а от представата за тях, които самите те насаждат. Излиза, че се възмущават от себе си. Пък и „девойката“ репортерка, която е като коледна елха окичена с виждащ се розов сутиен защитавайки Левски… Ами това е цинизъм. Би трябвало обаче да знаят, че книгата не е за Левски, а за майката на Левски. И това е роман, не исторически трактат. Опит да се изследва душевността на една жена, загубила пет от шестте си деца, отгледала като вдовица. Разбира се, че една майка приписва греховете на тези деца на себе си. Тя се чувства отговорна за техните действия. Вие сте жена и ще разберете една такава майка. Но момата с розовия сутиен и микрофон в уста никога не би разбрала подобно нещо. 

- Вие сте утвърден български писател. Какво провокира раждането на една книга? 

- Мразя думата „вдъхновение“. Вдъхновението е извинителната бележка на бездарника. Спомняме си великолепното стихотворение-песен на Висоцки: „Меня сегодня муза посетила. Немножко посидела и ушла“… А при Пушкин, видиш, се заседяла без да се сети да си отиде. Не бих казал, че „раждането на книгата“ е по подобие на човешкото раждане. Но че една книга трябва да е кръв и сперма е задължително. Емоция и интелект. Другото е работа. И дълъг житейски опит. Сега пиша публицистика, миналата година ми излезе книга с разкази „Ами това е“ за чешитите от родния ми град Габрово – Пенчо Кериния, Мариус Каварадоси, Петко Дълбочкин… За мене Габрово не е анекдоти, за мене Габрово са живите хора, чешитите. Преди нея написах романа „Разпад“. Но няма критика да открие нещо, което никой не е правил в българската литература. Това е единственият роман, во който от първото до последното изречение не може да се разбере полът на главния герой. Нито едно местоимение или наставка не подсказват това. А романът е „азо“- ов. Т.е, от първо лице. Каква езикова еквилибристика само… Но има разни медийни писатели в България, на които медиите обръщат внимание. Защото функциите на критиката се иззеха от такива като момата с розовия сутиен – няма ги вече Минко Бенчев, Венко Христов, Огнян Сапарев… Някой да е чувал за Светлозар Игов, а е жив и здрав. Но моми с розови сутиени определят литературния критерий в България. Казвам това с болка, защото и моралът е закуцал. Едно нещо, което обвини Христо Фотев навремето в плагиатство получи от своя покровител наградата „Христо Фотев“… И никой не смее да каже, че и Йордан Ефтимов, и Едвин Сугарев са бездарни. 

- През 1989 г. сте имал заповед за интерниране от Смолян, а също и паспорт за чужбина, за екстрадиране от страната, заради стихове, посветени на Тодор Живков. Чувствали ли сте репресиран! 

- Тъкмо споменах Едвин Сугарев. Издаваше „нелегалното“ списание „Мост“… Това стихотворение „Грешникът“ му го дадох да го публикува. С посвещение „На Тодор Христов“ – Христов е бащиното име на Тодор Живков. И Едвин подскочи: „Ама, как да го пусна? Нали ще ме вкарат в затвора“. Само му казах: „Ама, Еди, аз мислех, че издаваш нелегално списание“… Между другото го бях дал и във вестник „Пулс“. Но Борислав Геронтиев е описал случая в книгата си „Кабинет на десетия етаж“. Мисля на 111 стр. Не съм сигурен за страницата – но може да се пусне неговият текст – не обичам да говоря тези неща за себе си. Бил съм гражданин – и преди, и сега. Ама сега се появиха много „герои“. Аз не съм герой. Аз съм писател, който си гледа работата. Всъщност, Никола Простов и Дичо Станчев са живи и здрави още. Шефът на ДС в Смолян Простов ме призовава и ми показва купчина от писма. Пишело в тях, че съм искал да коля другаря Живков. На другия ден идваше дипломатическия корпус да открива Новия център на Смолян. Трябвало, по препоръки да бъда отстранен от Смолян за няколко дена. Простов ме изпрати отвън и каза: „Христо, недей сега да колиш другаря Живков. Следващият път аз ще ти помагам“. Сега крещят срещу ченгетата. А би трябвало да крещят срещу себе си, защото нищо, ама нищичко не направиха. Ама те и сега толкова правят… 

- След 1989 г. сте многократно съден за журналистически публикации и заради „помашките“ си книги „Скритият живот на една помакиня“ и „Рязаният поп“. Заради романа си „Копелето - Евангелие от Юда“ бяхте отлъчен и от църквата. Анатемосал те е и Ловчанският митрополит Гавриил. Как преживяхте всичко това, май не сте кротнал?! 

- Юнг казва нещо приблизително такова: „Всеки изпада в характерни за себе си ситуации“. Пиша текстовете си, хората се намират в тях и… съдят или забраняват. Бях следствен за „Скритият живот на една помакиня“. При това – за порнография по чл. 159… Прокурор беше Георги Крумов – човек с нереализирани литературни амбиции. Оказа се, че е бил доносник преди това в ДС. Сигурно част от проблемите ми с ДС преди 1989 год. Са благодарение и на него. Съдиха ме за публицистични текстове после. Нямам загубено дело. Шегувам се с жена ми понякога, че се състезаваме с нея кой ще има повече спечелени дела в съдебна зала. Между другото аз се възхищавам на жена ми и на нейните колеги – безкрайно честни хора. За съжаление и те попадат понякога в устата на такива с розови сутиени (вече розовият сутиен е символ на българската журналистика). Зная, че много журналисти ще изреват: „Ама не всички сме с розови сутиени“. Вярно е. Но не всички прокурори са корумпирани, нали. Ако не сте с розови сутиени покажете корумпираните поименно и с факти… Аз го направих и с този прокурор Георги Крумов. И със Славчо Кържев. И ме арестуваха по-често отколкото Държавна сигурност го е правила преди. Е, някои от тях получиха осъдителни присъди. Значи може. Ама трябва не да размахваш тирантите на розовия си сутиен пред камерата, а да си вършиш съвестно работата. За два месеца Крумов бе завлякъл 68 хил. лева от хората. Някои от записите идваха на адреса на прокуратурата в Смолян. Не се правя на репресиран или на дисидент. Просто постепенно ме накараха да се чувствам институция. Не само сам разпространявам и издавам книгите си, но и сам се изправям срещу… Както и да е. Е, скоро успях, благодарение и на ГДБОП да затворя няколко сайта и акаунта за пиратско разпространение на книги. От СБП не се присъединиха, а това е основното задължение на тази организация – да защитава интересите на своите членове. Защо аз трябваше да свърша това, което те е трябвало да свършат?... А ми отказаха, защото първо трябвало на тях да дам предложението за промяна на Закона за авторското право и сродните му права и те от тяхно име да го внесат в Народното събрание. Е, аз го внесох. И ще бъде променен не Закона за авторското право, а Наказателния кодекс. Но това е дълъг разговор. 

- В „Скритият живот на една помакиня“ наистина има доста вулгарни и цинични епизоди... Пример - в него описваш как момичето мастурбира с една щафета салам, след което… я сервира на масата на баща си!- Кой образува дело срещу книгата и за какво? 

- Вече казах – тогавашният Окръжен прокурор Георги Крумов. Само че моята книга е по действителен случай за едно момиче, което роди в един пансион и удуши бебето. После го натъпква в една пътна чанта, скрива я в нощното си шкафче и ляга да спи. Първо написах статия в „Новинар“ – бях кореспондент за Смолян тогава. След това написах първата част, после втората и третата. Само аз знам какво ми мина през главата – избиха ми тридесет и два зъба помаците в Смолян. Срещаха мама, леко да й е небето, и й се заканваха, че ще й заврат салама… Господи, на седемдесет и четири годишната ми майчица. Тя бе горд човек. После започнаха да пишат като мен. Отричайки ме започнаха да пишат като мен. Само че аз написах този роман така – другите са с друг език. Според героите. Ама, хайде да не ги уча как се пише още. Тези, които учих в кръжока в Смолян навремето, станаха добри, дори много добри поети и писатели – Крум Филипов, Азиз Таш, Емил Хаджидиев, Мария Николова, Милена Минева, Красимир Панайотов. Онзи ден излезе на Крум Филипов един великолепен роман. „Синът на авиатора“… Има да им лапат прахта господиновци, ефтимовци, дойновци, сугаревци и илковци… Ами да спрат да пишат вече, да си вземат кислородни маски и да се научат да четат. А между другото да свалят розовите сутиени на услужливата журналистика и да полегнат малко на гола, истинска гръд. И да разберат, че литературата и силиконът са несъвместими… 

- В книгата ти „Аз, доносчикът“ описвате потресаващата история на човек, който е принуден да стане агент на ДС... Визирате ли конкретен човек. Вие лично патили ли сте си от доносници по времето на соца? 

- Много шум се вдигна навремето за Георги Коритаров. Този роман го написах заради него. Защото никой не може да разбере съдбата на тези хора. Между другото само оперативно безинтересен човек не са могли да вербуват. Аз имах късмет – тогава пиех много. Пък и много говорех – директно. Това ме е спасило вероятно да бъда вербуван. Но едно бивше ченге от службите ми каза години след 1989 година: „Много лесно ми бе да вербувам. Някой не иска да доносничи, свалям му колана и го пускам в килията. А в килията го чакат петима роми. Спукват му задника, а на сутринта, държейки се отзад ми казва: „Кажи какво да правя“… И никой не си задава въпроса как този мъж ще се прибере вкъщи, как ще погледне децата си, как ще погледне жена си и дали ще може с този задник да води нормален полов живот повече, как… Лесно им е на тези, които крещят от разстояние на времето, че, видиш ли, нищо не можело да ги накара. Море, да попаднете в тази килия само. АЯ в романа става въпрос за един, на когото казват, че майка му е болна от рак. И, за да я излекуват, трябвало да доносничи. Години наред той се грижи за нея, гледа окапващите й коси, сянката й до тоалетната… Години. И когато след време тя разбира, че синът й е доносник, майката умира. И патоанатомът му казва, че тя никога не е боледувала от рак, а умира от инфаркт. В романа има едно изречение, което казва всичко: „Като син направих това, което като човек не можех да направя“… Който разбрал – разбрал… 

- Миналата - Как и кога се появи амбицията ти да станеш писател? Кои бяха първите хора, които ви дадоха куража да се развивате в тази посока? 

- Имах невероятни учителки по литература. Недка Пенева, да е жива и здрава, от основното ми Шесто основно училище „Митко Палаузов“ в Габрово. И Цонка Кацарова от гимназията в Смолян. Ако знаете само какво удоволствие е твоите учители по литература да ти дойдат на премиера на книга. И да знаят, че част от това, което е на трибуната, всъщност е тяхната част. И двете еднакво достолепни, с позиции, красиви… Господи, само заради тях си заслужава да съм повече от това, което съм… Иначе – баба ми Йова. Актриса. На четиригодишна възраст играех с нея в Габровския театър. И нещо, да го е яд Теди Москов, който също си е почти цял габровец, съм играл с баба в Народния театър… А Теди още не е бил роден. Баща ми много четеше. Веднъж, бе неделя, отидох да го търся в кръчмата. В неделя се събираше цялото семейство да обядваме. На връщане от кръчмата ме блъсна мотор. Похвалих се на мама, а тя от страх, ме наби. И влязох в нужника да плача – няма да рева пред нея. В кв. „Дядо Дянко“ нямахме вътрешна тоалетна, а нужник. Под джанката. И баща ми вътре. Клекнал – нямаше клекало – и чете. Повече от два часа. А аз го търся в кръчмата с риск на живота си. Но най вече ме е направил писател кварталът в Габрово. Това го разбирам сега. Невероятните словесни реакции на хората там. Изумителни са. След четиридесет и пет години виждам моята леля Тинче и й казвам кой съм. Видимо съм се променил за тези четиридесет и пет години, а тя ме поглежда и казва: „Леле, Ичо, колко си възмъжал“… Моето свидетелство за мъжественост оттогава е леля ми Тинче. 

- Чувствате ли някакъв дълг към читателите, когато пишете или го правите от вътрешна потребност? 

- Разбира се, че съм длъжен да казвам истината. Нали ще спрат да ме четат… 

- Писането трябва да отразява вътрешния свят на своя автор или външния свят, в който той живее? 

- Писането е портрет на времето, в което живее авторът. Веднъж ме попитаха всичко ли, което пиша, е по действителни случаи. И тогава, и сега, и утре бих отговорил, че е цинизъм във времето, в което живеем да си смучем сюжети от пръстите. Та колко столетия трябва да живея, за да опиша цялата тази емоционална информация, която ни залива? Според мен книга може да измисля само „писател“ със слаба фантазия. Слабата фантазия е характерна за този, който не може да се постави в друга ситуация… А не може ли да се постави в друга ситуация, той не може да вникне и в образа, в сюжета, във фабулата… 

- Тази година излезе "Отворени писма до българия" - България е с малка буква - От къде дойде идеята за написването й? 

- Книгата е за липсата на морал в българската интелигенция. А „българия“ е с малка буква в заглавието, защото я превърнахме в нарицателно. 

- Любомир Левчев често ви е отървавал след ваши издънки по времето на соца. С какво бяхте спечелили покровителството му? 

- Ден преди да си отиде от този свят Светлин Русев ми написа един SMS. В него като че ли е и ключът към тяхното отношение към мен. „Ти си моето несъгласие самия себе си“… Това е едно от най-големите признания. Може би виждаха в мене себе си – несъгласията си, бунта си… Аз не се промених обаче. Спасиха ме много неща. Защото не всичко зависи от самия човек. Спаси ме моята биография – не завърших дори средно образование, което значеше, че не можех да се боря за кариера. А когато не се бориш за кариера единственото което ти остава, е да се бунтуваш… Моралът, наследен от родителите ми, от бабите и дядовците ми. Мама е от Западните покрайнини, емигрират през 1945 година в България. Дядо ми със седем куршума за седем години в български окопи, баба ми Роса, която застава между пушките на сръбските граничари и дядо ми с плацента, влачеща се по снега от раждането, казва: „Прво пуцайте мене, после Андону“… Другата ми баба Йова, актрисата, дядо ми Христо… От всички тях съм научил, че няма мръсни думи, има мръсно мислене. Т.е., научиха ме да не мисля мръсно… 

- Разкажете за ваши срещи и случки със събратята ви по перо Виктор Пасков и Христо Калчев? Те бяха приятели, но била съм свидетел, често се и караха! Кой от двамата ценяхте повече? 

- Грях ми на душата, но един път бих и Витята Пасков. Две години не си говорихме. Пиех много тогава – по двадесет и четири водки за два часа. Пиех на екс. Някой, като Калин Терзийски правят пиар от това, аз пиар не правя. Двадесет и пет години не съм сложил дори капка боза в устата си. Но не оревавам орталъка заради това. С Ицо Калчев не зная дори за какво се бяхме сдърпали. Чешити. Но Ицо пък доказа, че един писател може да живее от книгите си. С Витята ни излязоха в една година първите книги. Неговите „Невръстни убийства“ с четири невероятни новели, и моята първа стихосбирка „Шепа живот“… Странно нещо е животът. Всички те тогава – и Витята, и Ицо, и Емо Симеонов, и Борето Гуляшки ми викаха: „Спри пиенето. Съсипваш си таланта“… Всички те накрая си отидоха от цироза. Аз ги послушах. Човек трябва да разпределя приоритетите си – кое трябваше да избера аз. Пиенето, с което не казвах нищо, или писането, с което казвах нещо. 

- Какво не ви дава мира за днешния хал на българина? 

- Хленчът. Българинът хленчи. Той не се бунтува. Дори днешните протести са нещо като дете в магазин за играчки. Потропват с крак, вместо да се хванат да работят. Те искат от Държавата – да им даде работа, да им даде здравеопазване… А не искат ли и да си легнат вечер с Държавата и да я изчукат. Липсата на инициативност е страшна при българина. Спомняте ли си цялото изречение на Царя за въпросните осемстотин дни. То бе следното: „За осемстотин дни да направим така, щото пословичната българска предприемчивост и трудолюбие да дадат резултати“… Да, оказаха се пословични. 

- Не ви ли се струва, че българите сме будни, но отчаяни до степен на тотално отрицание. 

Българинът не е буден. Най-малкото е отчаян. За това се иска мая. На българинът набухвателите му са повече от маята… „Е“-тата и „С“-етата са му в повечко. Липсата на интелигенция, която да създава представи. Слава Богу, лошата кръв на България вече е навън. Тука останаха тези, които искат да се справят с живота. Които не искат наготово държавност, а се опитват да я създадат. Трудно е, но ще се оправим. 

- Според вас това се корени в нашата народопсихология или просто днешната действителност ни направи такива? 

- Един приятел веднъж се скара на сина си задето закъснял за работа в семейната фирма. Каза му: „На какво ви научи социализмът…“ Тогава го попитах дали е чувал някое въстание да е избухнало навреме – или е закъсняло, или е подранило и това ги прави неуспешни. Значи нещата не опират до социализма, както не опират и до днес – такива сме си. 

- Има политици, които са срещу "излишните старчета", които са изграждали държавата и са работили по 30-40 години, а днес същата държава ги наказва да преживяват с жълти стотинки. Какво друго ви гневи в днешния ден? 

- Не бих казал, че има такива политици. Не трябва да хвърляме вината за собствените си недудачи само на тях. Нали ние сме ги направили политици. Ако не бяхме ние те нямаше да бъдат в Парламента, в Министерския съвет, в Президентството. Не те са виновни. А нашата ценностна система. Българинът е идеална илюстрация на ефекта „Дънинг-Крюгер“ –нискоквалифицираните надценяват способностите си, а висококвалифицираните подценяват същите. И никой не знае на кое небе се намира. 

- Писали сте и стихове, има ли мост между поезията и прозата? 

- Разбира се. Смъртта. Поезията е силно развит инстинкт за себеизява. Не случайно няма български поет, който след четиридесетгодишната си възраст да е надскочил себе си. Смъртта на поета е раждането на белетриста. Шопенхауер казва, че поетът пише единствената си книга на младини, а всяка следваща книга обяснява единствената му книга. 

- Уморява ли ви цивилизацията и бихте ли потърсили утеха на по-тихо място? 

- Човек си създава тихите места. С нетърпение чакам да се прибера вкъщи да си гледам картините. Имам една не малка колекция от картини. Светлин Русев я наричаше „Тихата лудост“… Няма по-прекрасно място от моя дом, населен с цивилизации, които аз харесвам. Картините, книгите, жена ми. Може и в обратен ред. 

- Какво мислите за учебниците, по които учат днешните деца. 

- За да мисля трябва да има върху какво… Ето, това мисля… 

- Имате много срещи с читатели, присъстват ли млади хора на тях и какви са вашите наблюдения - четящи хора ли са подрастващите? 

- Да. И са безкрайно любознателни. И четат. Младите четат повече от нас. Ние хленчим, те четат. Вярно, не четат „Овчарчето Калитко“, но и овчарчето Калитко е чело други книги, нали. Бях приятел, леко да му е небето, с преродения син на бай Трифон Палаузов – Митко Палаузов. Представяте ли си, четеш книгата „Митко Палаузов“, а в междучасието се биеш с него… Той самият се биеше с мита за брат си… Много дълго може да се говори. Една трагична фигура – две гтодини след като почина се обеси синът му… И никой нищо… Освен журналистки с розови сутиени. Всяко време със своите розовости – нашето с розови очила, сегашното – с розови сутиени… 

- Училището или родителите са тези, които трябва да възпитават младите в любов към книгите? 

- Първо книгите трябва да възпитават любов към книгите. После всичко останало. Ако те заливат със скучни книги кой да даде пример на децата да четат. Ами няма кой… Вината за нечетенето изцяло е на писателите. Аз не се оплаквам от липса на читатели – четат ме и родители, и децата им. Както е тръгнало – и внуците. „Скритият живот на една помакиня“ само като трилогия направи 18 издания, „До СтрасТбург и назад“ е с изчерпано двадесето издание, „Копелето – евангелие от Юда“ – десет… Как мога да кажа, че не се чете в България… 

- Кой според вас е главният виновник за несвършващия преход у нас? 

- Хленчът… 

- Заявявали се своята нетърпимост срещу самозабравилите си политици. С какво най-вече пораждат те вашето негодувание? 

- Вероятно в „цивилния“ живот са добри специалисти. Просто не са попаднали на правилното място. „Дънинг-Крюгер“ са се оказали лоши съветници. Просто не са камъни, стоящи на мястото си. 

- Имате няколко литературни награди. Коя е най-ценната за вас? 

- „Яворов“… Всъщност имам само две „Яворов“. Едната е за поезия. А другата на другата година ми я дадоха за „цялостно творчество“. Бях на тридесет години. Предишната година я бяха дали на Ицо Фотев, а на другата година – на мен. И се разревах не от радост, а от страх. Защото знаех, че за цялостно творчество се дава в края на живота. А бях само на тридесет години… Весел спомен с тъжен привкус… Не участвам в конкурси, защото съм наясно какво става там. Няколко журита си менкат едни награди. Спомняте ли си Едуард Вик? Десет години даваше награди, за да изкара поне един писател на английския пазар. Десет години журито раздаваше награди на своите членове и Едуард Вик написа, че в България има литературна мафия. И е прав. 

- Вие сте известен писател. Лесно ли се носи славата? 

- Славата е проститутка с розов сутиен. Просто не й обръщам внимание… 

- Трудно ли се издават книги в днешно време? 

- Не. Ако има кой да те чете. Аз нямам спонсори, имам читатели. Всяка книга финансира следващата ми книга. 

- Оптимист ли сте за бъдещето на България! 

- Щом е бъдеще – значи съм. Бъдещето е реализираното ни настояще. А след като настоящето се реализира, значи сме направили така, че да стане. А след като сме реализирали настоящето, значи сме оптимисти за него. Т.е., за бъдещето. 

- Имате натрупан творчески опит. Бихте ли дал съвет на начинаещите автори - от какво да се пазят, към какво да се ориентират? 

- Да се пазят от данайците в литературата. Те са повече от писателите. 

- Христо, как от сухоземен човек станахте морски? Живеете вече 13 години във Варна? 

- Преди много години бях приет в Средното военноморско училище. Имаше такова. Баща ми живееше във Варна. После работих в Девня. А сега… Сега просто съм с Милена. Тя е морския човек, ама аз и казвам „плажен“… Защото, като човек, роден на повече от двадесет километра от морето, лятото й казвам: „Хайде да отидем на море“, на което ми отвръща, че варненци ходят на плаж… Само провинциалистите сме ходили на море. И аз я оставям на плажа и плувам навътре в морето. Защото аз съм морски човек, а не плажен…


Няма коментари: