Тези стихотворения съм писал преди повече от 30 години...И са писани по едно и също време - времето, когато под прозорците се крещеше "Смърт на Левчев", "Смърт на комунистите"... Когато, посвещавайки стихотворение някому бе като клетва за вярност, като обричане... Поне така бе с Любо и с Иван...Коста го преоткриваха тогава тези, които няколко месеца преди това не бяха чували за него. Или не искаха да чуят за него..А аз бях решил да кръстя трите си деца на тях. Дъщеря ми е Иванка и е кръстена на Иван Динков, синът ми е Любомир и е кръстен на Любо Левчев. Коста все още е без име... Сега и тримата са заедно на небето така, както винаги са били заедно в сърцето ми...Леко да им е небето:
ЗА СЪРЦЕТО
На Любомир Левчев
Сянката си фас разтъркай с токовете си
върху земята
И не вярвай че от ямичката ще покълне пепел
Засей я с вятър древен
сетне
стой и гледай
стой и наблюдавай само
как ураганче със носле зелено
се изкачва към небето
Но не казвай думичка за него –
думите сгъстяват въздуха –
родината на твойте устни
Н е к а
една усмивка само
да очертава границите им сегашни
Една усмивка само
да разширява границите утре
Напълни сърцето си от извора на урагана
и до дъно пий от него
Както казваш
- Това е нещо за сърцето
- Това е нещо за сърцето –
както казвам
Изпразнено не го захвърляй после –
искам да ти сипя нещо сладко
- Приближаването към смъртта
е
само повод за безсмъртие
КАЛ
На Иван Динков
Беше светлина. А после кал, която
вятърът лепеше по стените на деня.
До коленете на сърцето – кал. Нататък
очите ни дори натъпкаха със кал...
А беше светлина. А беше нявга слово.
А вятърът развяваше моминските поли.
Без смокинов лист – несъвършени, голи
думите растяха във един неписан лист.
И аз сред тях. Сам самин... Сеячът...
С перо от птица... С мастило от сълза.
Сам въртях словесната веялка...
Сам отделях от добрите лошите зърна.
Но дойде дъждът със черния си почерк.
Безумен... Неграмотен... Остарял...
Сред думите дойде – като във кочина.
В гърлото на светлината нож опря...
А беше светлина.
А беше слово.
КУЛТ
към
КОНСТАНТИН ПАВЛОВ
През нощта на
девети септември
с десети ноември
р
е
щ
у
развърза Константин Павлов петлите
и си пусна кит по водоемите...
Нощта му беше до колене.
До зъби – тишината.
И само тихото проскърцване на костите
показваше
местопребива/ва/нето му
зад толкова и толкова кръстосани меридиана.
Вятърът си веешe парцалките – умислено.
Петпръсти светеха звездичките – умишлено.
Понякога за разнообразие,
за разнообразие – понякога,
на някоя звездичка-гномче
й поникваше еврейско пръстче,
но загрижени секирки го обрязваха старателно
по правилата на християно-мюсюлманската религия.
Представете си,
Константин Павлов дори
се появи на светличко в утробата на кита,
за да каже после, че е пушил евтини цигари...
Но когато в най-дълбокото нагазихме...
ОооооооооооооооооооооооооооооооХ,
когато в най-дълбокото нагазихме видяхме,
че звездите имат скрити пръстчета.
Всяко пръстче претендираше за средно.
Тогава.
Тогава.
Тогава.
Тогава
Константин Павлов дори –
дори и Константин Павлов –
нагази с нас във тъмнината.
Завистници
разказваха за случая
след туй из гардеробите.
-От пушене се е подпалил ангелът...
-От пушене се е подпалил дяволът...
А петима старци недоволно шушнеха
във ухото на вселената,
че видели уж –
чеужвидели –
как китът се е хранил с фосфор
наше
родно
производство.
За да докаже, че е прав
КОНСТАНТИН раз-ряза ПАВЛОВ
и
видяхме –
светлината е инстинкт за самосъхранение
през нощта на
девети септември
с десети ноември
р
е
щ
у
идущата пролет...
Няма коментари:
Публикуване на коментар