Аз обичам хората със самочувствие. Самият аз – колко много „аз“, нали? – си нося маршалския жезъл. Спомняте си Суворов, нали? В моята писателска мешка (военна торба) винаги е стоял този символ, въпреки че военен атрибут е пушката, а не жезълът... Обичам младите, тяхното самочувствие, напереност... Високо вдигнатия петльов гребен – те още не знаят колко е вкусен той в петльовата супа.
Младите са нашето бъдеще, така както ние бяхме нечие бъдеще... Понякога си мисля дали нашето бъдеще обаче има морал.
Спомням си как преди много, ама много години, запознавайки се с Христо Едрин, разбрах, че и трите ни имена съвпадат. Той е Христо Недев Стоянов. Аз съм Христо Недков Стоянов. Но когато той прочел мое стихотворение в списание „Пламък“, решил да си сложи псевдоним. Малък възродителен процес на човек от нашата религия – Литературата.
От тази патриархална група е и Любен Дилов-син. Представяте ли си, ако някой се казва по рождение Христо Ботев и пропише стихове, и започне да ги публикува под същото име?
С Румен Денев навремето бяхме решили да докажем, че „Илиада“ не е написана от Омир, а от друг грък със същото име. Разбира се, това трудно би се получило. Сянката на Ботев е огромна. Сенките на бащите са огромни. Но слънцето на самочувствието пък е ослепително.
Преди няколко години в Хасково се запознах с млад „писател“, издал книга под името Георги Богданов. Той не беше чувал за „Златната река“, не знаеше нищо за великолепния разказвач. Сигурно защото от държавата на младостта бе влязъл в държавата на литературата. Две държави са това. Два морала са...
Самочувствието понякога е трогателно. Но да махнеш с ръка и да кажеш, че въобще не те интересува някакъв Георги Богданов, при положение че той е единствен, се нарича наглост. Почти равносилно на самочувствието четири пичлемета да се снимат в позата на Кръга „Мисъл“.
Всъщност те зададоха, за наш срам, сегашния морал в литературата. Вярно, от кръга „Мисъл“ само един е „д-р“ и няма нито един доцент, професор, „Букър“... Но какви имена оставиха в литературата... Не в GOOGLE, в литературата...
Тези дни се натъкнах на още един парадокс. Васил Попов написал бил нещо, наречено „Мамник“... Опирайки се на писател от величината на Васил Попов, този младеж манипулира хората, които са чели Васил Попов. Разбира се, това момче не може, като Любо Дилов, да се пише „син“ – със сигурност и духовен син не може да бъде – за каква профанация иде реч. В случая се питам и за работата на редактора – поне той би трябвало да знае кой е Васил Попов. Истинският Васил Попов…
Но си мисля и за друго – не може да посегнеш към химикала и белия лист, ако не си чел своите предшественици. В случая – Георги Богданов и Васил Попов. При това положение – защото не може да не са чували за тях – иде реч за измама. Защото всеки, чел Васил Попов или Георги Богданов, посяга към книгата в книжарницата с мисълта, че е излязло нещо, което той не е чел. Както и аз направих. И се отвратих...
Няма коментари:
Публикуване на коментар