ПЕНКА БРЪСНАРКАТА

Все още помня как се казва. Помня, че бръснарницата се намираше в къщата на Веско. И че имаше три каменни стъпала пред нея. Даже помня че имаше някакво постановление и татко и Христо Узаната купиха два струга и се втурнаха в частния бизнес. След месец не им стигнаха парите да поливат покупката и ги продадоха да си допият. Но бяха в съседната стая на бръснарницата на Пенка. Било е или в края на петдесет и девета година, или в началото на шестдесетте. (В случай, че това, което пиша се чете след няколко века да отбележа само, че става въпрос за двадесети век – авторът вина-ги трябва да предвижда и безсмъртието…) Както и да е… Мама ме заведе при Пенка бръснарката. Разбира се, че про-тестирах. Първо започнах с обещания за пълно послушание и отказ от всякакви бели. Дори бях готов да извадя карфицата от яката на ризката си, с която пробивах яйцата в курника на дядо, а после ги изпивах и внимателно оставях черупките в един трап. Докато дядо не намери един ден празните черупки и взе превантивни мерки, т.е., заключи курника с катинар. Без до отчете, че току до курника бе най-вкусната череша хрущялка. Тя, освен за катерене и плюене на костилки в далечина служеше и за влизане в курника през неговия покрив. Както и да е. Не се стигна до такива обещания, които в онези години бяха неизпълними. Пенка Бръснарката знаеше, че след баба Яга бе любимият персонаж на големите (така им викахме по Дядо Дянко на възрастните), та бе любимият персонаж на големите и помощно средство за заспиване вечер. Тогава нямаше телевизия, но пък имаше джобни фенерчета, с които се завивахме, за да четем под юргана книги. Между другото, четенето на книги тогава бе толкова укоримо от големите, колкото завиването с таблета сега на малчуганите. Всъщност, като че ли думата „малчуган“ от известно вре-ме изчезна от речника ни, което не е добра атестация за сегашното време – за прегледност под „сегашно време“ разбирам началото на двадесет и първи век. Мама ме вкара в стаята за изтезание на Пенка бръснарката, която ми подаде веднага бонбон лукче. Имаше си метод за приласкаване към стола, който приличаше на електрически. Извади една дъска, с която мислех, че ще ме хлопне по главата, за да спра да сополивя бялата й манта, защото се бях наврял вече между краката й. Тя сложи дъската на подлакътниците на стола за мъчения, вдигна ме, изохка нещо, а смисълът на пъшкането й бе нещо от рода на: „Колко си пораснал, Буче“…. Викаха ми малкото Буче, а по подразбиране се знаеше, че съм син на големия Бука. До четвърти клас дори мислех, че баща ми се казва Буката. Дори мама му викаше „Буче това, Буче – онова“… Като се напиеше татко тя въобще нищо не му викаше. От тогава си мисля, че тежката форма на пиянството е не да си забравиш името, а другите да забравят твоето. Беше яка Пенка бръснарката. Сигурно бе по-яка от мъжа си, защото забелязах, че краката й са по-космати от неговите. Чудя се и сега защото основното средство за мъчение, машинката за подстригване, не я пробва първо на краката си. И чак тогава да почне да ме скубе. Подстригването с тази машинка бе нещо подобно на епилация чрез смъкване на скалп. Аз тези неща вече ги знаех от книгите за индианци и "ковбои", както викахме на каубоите... По-късно тръгнаха и филми с Гойко Митич и онази Кет Балу…Ама по-късно... Даже веднъж много се изложих пред Гошо Голчето, защото преди да влезем в киносалона бях готов да се обзаложа, че щом филмът е цветен не може да бъде тесноекранен… На дядо му викаха Георги Голяка не защото беше гол, а защото това му бе фамилията. Бай Георги бе каменоделец и работеше в каменната кариера на Присовски дол, където ходехме, и скрити из храстите, чакахме да видим как взривява скалите с барут. Какви храсти само. Щом не са допуснали да ни прасне някой камък по главите. Дори и храстите ни пазеха тогава. Но от Пенка бръснарката нямаше кой да ни опази. Машинката бе никелирана и ръчна. Въпреки че подстригваше като крачна. Пенка бръснарката изпъшка от тежестта ми, констатира растежа ми и ме настани на дъската, поставена върху подлакътниците на стола за мъчение. Ей сега да ме заведат при нея да ме подстригва и да ме вдигне на дъската – за отмъщение, не за друго. Машинката не мъркаше като сегашните електрически машинки. Бе с дръжки, като имаха ограничители тези дръжки за палеца на едната дръжка… Всички съоръжения за изтезание са направени така, че да са удобни на палача. Дори гилотината, която е перфектната машинка за подстригване, е направена не за обезглавяване, а за удобство на палача. Въобще, еволюцията е благодарение на палачите, а не на жертвите… Когато свърши и аз нанизах ръката си на острите като бодли на таралеж остатъци от коса върху главата ми, Пенка ми даде още едно лукче. Ако на всички гилотинирани са им давали по едно лукче представя-те ли си какво развитие на захарната промишленост щеше да има в предходните на двадесети век векове… Ами, това е…