вторник, 25 февруари 2020 г.

ИНТЕРВЮ ВЪВ ВЕСТНИК "ГАЛЕРИЯ" ОТ 26 ФЕВРУАРИ 2020 ГОДИНА



- Г-н Стоянов, кога ще бъде премиерата на новата ви книга? Дали и тя ще скандализира или обиди някого?

- Във всички случаи е скандално днес някой да се издържа от книгите си. И ако нещо скандализира писателската общност е именно това. Скандално е и това, че не правя компромиси с достойнството, с честта си. Позволявам си да пиша това, което мисля. И да разширявам въпреки всичко кръга на моите читатели. А това са неща, които не се прощават. Ако бях клекнал в блатото и да се разквакам с останалите, че нямам спонсори, нямам читатели, нямам… А аз си позволих дори да връча един поцинкован „ибрик за подмиване на задни мисли“ на СБП и да го напусна. А премиерите на книгите… Та аз си вървя с чантата, подвижната ми книжарница, и когато ме спре някой на улицата си правим премиера на книгата. Това е голямата премиера. Иначе в София на 29 април ще покажа малка част от колекцията си от картини, които завещавам на Габрово и същевременно ще направя премиера на книгата. Навремето имаше един почин: „По-близо до народа“… И се правиха литературни десанти… Да приемем, че това ще бъде не толкова премиера на книга, а десант за окултуряване на Парламента. Поне за нуждаещата се от това част…

- Имаше ли реакции от засегнатите в предишната, която включва и отворени писма до Румен Радев, Корнелия Нинова...? 

- Има и „Отворено писмо до Доналд Тръмп“… И, странно, но май първата реакция е от страна на САЩ. Почти невероятно. Един приятел, живеещ в Щатите ме помоли да му пратя по десет книги от „Некролози и други многоточия“ и „Скритият живот на една помакиня“… Странно, но от пощенския клон в най-демократичната страна на света му се обадили, че нямало да му предадат колета. И че не били длъжни да му дават обяснение… Това е реакция. Понякога напъните на някои писатели да бъдат преведени и издадени някъде не струва толкова, колкото цензурирането на един автор. Това е друга оценка… 

- Какво най-много ви тревожи днес?

- Всичко… Както казваше един поет: „Осъден съм да бъда неспокоен“… Тревожи ме сутрин, когато жена ми отива на работа кои са се качили в колите си. Тревожи ме опитът на стотици хиляди да „прекарат“ Държавата, криейки данъци, с които можеха да бъдат купени носни кърпички да се бършат, докато хленчат. Тревожи ме състоянието на медиите, в които, за съжаление, работят все повече полуграмотни журналисти, които не са на ясно какво отразяват. Защото не е страшно, че медиите манипулират някого – това им е работата. Страшното е, че тази неграмотност не манипулира, а паникьосва масите. И не могат да го отчетат. Девалвирането не професиите журналист, писател ме тревожи. Липсата на адекватни закони, които да задържат тези професии. Защото тези професии не само девалвират, те изчезват – крадат се новини, крадат се книги. И няма адекватни закони за това. Аз дори съм вкарал в Народното събрание едно предложение за промяна на НК в частта за интелектуалната собственост. Ако дойдете в Народното събрание на 29 април вероятно ще им обясня за какво иде реч.

- Защо ви бяха обидени някои български писатели като Георги Господинов, например?

- Ако някой се обижда, то той се обижда на „степените свобода“, които имам. Така навремето ми надписа 1987 г.) Александър Андреев първата си книга – сега той е директор на българската секция на Радио „Дойче веле“ в Германия. Аз продължавам да съм свободен. Обиждат се, ако щете, на моята отговорност пред българския език. Защото езикът е отговорност – не може да се пишат глупости с явно непознаване на езика, който би трябвало да е твоят инструмент, и, благодарение на медиите да те назначат за писател. Този тип „писатели“ – Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Калин Терзийски – са по-скоро медийни продукти, нежели писатели. Да пишеш стихове и да не знаеш едно стихотворение от друг автор наизуст, да пишеш стихове и да не знаеш какво е ямб, хорей, дактил, амфибрахий – да не знаеш какво е мъжка, женска, дактилна рима, кръстосана рима… За каква литература става въпрос?... 

- Какво мислите за литературния и въобще културния живот у нас?

- Ние имаме изумителни писатели. Но те не са между гореспоменатите. Имаме поети, Господи, какви поети имаме само. Колко пъти е споменато последната година името на Борис Христов в медийното пространство. Колко пъти това нещо Георги Господинов е споменал Борис Христов в своите медийни попълзновения? Николко. Което показва основно нещо в културния ни, литературния ни живот – липса на уважение към можещия. Да споменавам ли хора, които забравихме – Жоро Рупчев. Той остави дете, вдовица. Някой заинтересува ли се от тях. Мая пое тежкия живот да обгрижва Жоро Рупчев. Защото отношението към мъртвите е и отношение между живите. Отиваме по погребения да ни видят, че сме там. Последно си спомням Калин Терзийски да говори „умно“ пред камерите на смъртта на Любо Левчев – аз кръстих син на Любо, Любо Левчев ми кумува тогава, когато под прозорците му крещяха екзалтирано: „Смърт на Левчев, смърт на комунистите“. Но аз бях на поклонение, изпращах един изумителен поет и човек и не се наврях на микрофоните. Както и на погребението на Светлин Русев. Винаги отказвам в такива случаи да говоря. Гадно е. Просташко е, най-малкото. Цинично е. В такива случаи разбирам колко съм прав, като написах навремето, че българинът не страда за починалия, българинът оплаква себе си без него. 

- Определят ви като скандален писател - повдигано е дело срещу вас, анатемосван сте... Разкажете ни за тези истории. Как се стигна до тях? И съзнателно ли търсите скандала?

- Не търся скандал. Просто аз съм откровен и мислещ човек. Скандално е в България да мислиш. Скандално е да оповестяваш истините, до които си се домогнал. Така стана със „Скритият живот на една помакиня“. Скочиха срещу нея, забраниха я, избиха ми зъбите, писаха против нея… И, знаете ли, тези, които писаха против нея започнаха да пишат като мен. Аз пък сега ги изненадвам с „Сто килограма по-късно“. Една и лирична, и смешна, и носталгична книга с разкази. Лошото е, че отдавна няма критика. Ако имаше, ореолите около майсторите на късия разказ вече няма да светят толкова ярко… Не, нямам предвид Деян Енев. Имам предвид всички. Аз съм отговорен пред думите и всяка дума си знае мястото. Дори граматически неточната пунктуация в разказите някъде само говори за взискателност към езика – езикът има свой ритъм и той не винаги се съобразява с граматиката…

- Кой е най-трудният момент в живота ви? 

- Дори сега, давайки това интервю определям като един от най-трудните моменти в живота си. Защото не трябва да крия нищо. А, след като нищо няма да скрия само аз си знам какво ме чака. Но, въпреки това. Човек идва на този свят да улесни живота на другите, а не своя. Всъщност, това е еволюцията. И нейният смисъл. Бих казал смъртта на татко. Бях на 14 години тогава. И започнах работа без да завърша училище… После смъртта на мама. Да растеш на улицата, да се възпитаваш… Разделите с децата ми. Работата в Кремиковци, в ЧЛК „Веслец“ – Враца, в КЦМ „Дим. Благоев“ – Пловдив. През това време съм се образовал, писал, чел, учил езици, любил, пил, изтрезнявал, арестували са ме за стихове срещу Тодор Живков, спал съм по приятели и милиции – вероятно понякога от спането при приятели е произлязло и спането в милициите. Но не в обратен порядък. Няма лесни моменти. Лесно е за глупака. Всеки момент от живота е еднакво труден с останалите, защото е свързан с твоята отговорност…

- Непрекъснато се говори за липсата на ценности, за духовна катастрофа, какво е вашето мнение? В най-бездуховното време ли живеем сега? Виждате ли път за излизане от тази криза? Как да "разрежем блатната вода"?

- Ако живеехме в бездуховно време трябва да отречем и собственото си присъствие в това време. Това, че не ходим на кино на „Търси се“ не значи, че няма гениални филми. Просто пристигат при нас по други пътища. Това, че си купуваме книгата, която сме избрали, без задължително да ни „пробутат“ десет тома на Маркс и Енгелс към нея не значи, че купуваме лоша книга. Апропо, аз съм прочел и тези червени десет тома, които трябваше да купя навремето с Бунюел… Простете, заради Бунюел трябваше да купя и десетте тома на Маркс и Енгелс. Сега имаме въпрос на избор. Свободен избор. Духовността и времето се определят от теб самия. Подбери си книгите, картините, музиката – и ще видиш, че живееш в най-духовния свят, който някога е съществувал. Живея между картините и книгите, между приятелите ми художници и съвсем малко, но истински писатели, живея с жена, която споделя моята ценностна система и аз и отвръщам със същото. Това е най-духовното време, в което съм живял. Имам ценностна система, която игнорира Господиновци, Терзийци, Ефтимовци и палячовци и се чувствам прекрасно. Живея интензивно. Духът не е във времето. Духът е в нас, а времето не е физична, а човешка направа. Животното мери ли времето – не, то мери крачките до жертвата, но не осъзнава крачките като време. Човекът ги осъзнава… Ето, това е духовно време…

- Казвате, че на младите хора им липсват митове и герои? Кои са вашите?

- Сега ще кажа нещо, което може и да не пуснете. Младостта се характеризира с времето на засилен онанизъм. Светът е един онанариум (моя дума). Т.е., характерното състояние на младостта е самозадоволяването. Когато митът е образът в огледалото светът не е най-красивото място за живеене – колкото и красив да си ти. Природата е създала биологичните единици така, че всяка единица да си има еша – за продължение на рода. Когато се задоволяваш – и естетически, и сексуално – със собствения си образ значи само едно – стопиране на вида. Видовете се размножават чрез взаимност, а не чрез самозадоволяване. Липсата на взаимност създава онанистични образи…

- Кои са най-важните срещи в живота ви? Разкажете ни интересна случка с вашия кум Любомир Левчев, с която го помните.

- Няма да разказвам като Калин Терзийски. Но ще кажа нещо, което не искат да си спомнят. Писал съм го в мемоарната си книга „До СтрасТбург и назад“, която направи заедно с продължението си „Глутница за единаци“ двадесет издания. Бяхме в почивната станция на СБП на Златните пясъци. Любо тогава каза: „Престанете да пишете стихове. Червената идея не издържа. Мислете за нови идеи, които ще променят света“… Това бе през 1987 година. Той се оказа прав. Трябва да ги чуваме тези неща понякога. И да ги помним, разбира се. Иначе, истории много. И около търсенето на къщата в с. Полковник Серафимово. И Уйлям Мередит, Начо Културата, Цецо Марангозов, Кармино Гонзалес, Евтушенко… С Любо си отиде епоха.

- Как си обяснявате нападките срещу вас за колекцията ви картини, която дарявате на Габрово? 

- Степените свобода… Да, аз съм зависим от картините. Светлин Русев наричаше колекционерството „тихата лудост“… И ми я подхрани с няколко картини. Най-прекрасното лечение за тази лудост се нарича „Още“… Навремето пиех по двадесет и четири водки на сядане. Отказах пиенето. Пушех между четири и шест пакета цигари – отказах цигарите. Бях станал зависим от хазарта – отказах хазарта. От картините няма да се откажа. Но да завещаеш страстта си не е ли най-великата степен свобода?... Ето, на това ми завиждат. Аз съм свободен. И мога да направя каквото поискам. Докато те правят само това, което не им се удава… Знаете ли какво щастие е да завещаеш на родния си град не минало – бъдеще да му завещаеш. Защото тези картини, тези пластики са създадени в миналото, но една галерия, в чиято основа ще бъдат те всъщност може да се окаже бъдещето на този град… Свобода. Освобождавам децата и близките си да ходят да ми търсят гроба – да го плевят, почистват, да плюят върху него. И им показвам една галерия, в която съм аз с моите приятели-художници. Ето свободата… Всички, дори чрез смъртта си, искат да заробят някого, аз освобождавам… Ама каква тежка свобода, а…

- Откъде идва интереса ви към изобразителното изкуство?

- Имах някакви увлечения. Дори имах и добри попадения. Но имам един наследствен тремор на ръцете. И не мога да рисувам. Човек трябва да осъзнае не какво може да прави, а какво не може да прави. За да спре навреме. Знаете ли колко щеше да спечели българската литература, ако това го бяха осъзнали някои медийни продукти… По-късно се оказа, че приятелствата с художници са по-искрени, по-човечни. Те са по-открити хора. Пък и общуването с тях може само взаимно да ни обогати. Аз научавам от тях повече, отколкото от няколко завиждащи си помежду си писатели…

- Превеждате и от виетнамски, как се случи така, че да научите този език? 

- Всичко е самообразование. Първо работих с виетнамци. После се влюбвах във виетнамки. После… Онзи ден, в Троян, на автогарата се срещам с една виетнамка. И я заговорих. Господи, как й светнаха очите, такава радост. Някой в България не й вика „жълта маймуна“, а говори на нейния език, обича народа й… Ние сме няколко човека в България. После намерих виетнамо-руски речник и така научих руски. Не от училище, от виетнамския научих руски. Малко сръбски. Все пак ми е майчин език – мама е от Западни крайни… И се оказа, че зная езиците само на враговете на Америка… Дали да не подпукам арабски…

- Какво ви спасява в трудни моменти? В какво вярвате?

- Вие отговорихте. Просто вярвам. Имам една максима: „Животът е единствената ситуация, от която няма да излезем живи“… На това вярвам.

- Как гледате на живота сега - "100 килограма по-късно"?

- Все по-оптимистично. Идва моментът, в който ще разбера дали има нещо „Отвъд“… И, въпреки това, се опитвам да отдалеча този момент – защото, когато това „Отвъд“ дойде да не се окаже, че в това сегашно „Отвъд“ не сме оставили нищо. Просто от един онанариум не ми се иска да се прехвърляме в друг…

Няма коментари: