ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

Бил съм на шест години. Даже си спомням, че това стана три вечери след шестата ми година. Значи, ако трябва да сме точни, вече съм карал седмата си година и на въпросите как се казвам отвръщах: "Бате Ичо Христо Недков Стоянов Бучето"... После защо съм обичал испанската поезия - ами от дългото ми детско име е тръгнало. Та тогава баща ми се прибра по навик към три часа сутринта. И ме завари да плача. Сигурно си помисли, че плача, защото ме е страх да не вдигне поредния си нощен скандал. Случваха се такива неща и дори заспивахме с мама след скандала. Всеки си има своето приспивателно. Но тогава татко ме завари да плача. Преди да легна върху мама и да я пазя. А тя пък да ми дава топлина, защото в съседната стая имахме изворче и изгребвахме с кофи вода. Всяка сутрин. Тази влага се просмукваше по стените и не бе най-уютното място за живеене. И все пак това бе моето детство и аз съм привързан към него. Без среднощните скандали бих искал да се върне всяка минута. Всяка секунда от моето детство ми се иска сега да се върнат. С петела, който всеки ден изкарвах на паша, вързан с дълъг канап. И с онази дълга шибучица, с която го направлявах, а автобусът (№ 2 за кв. Смирненски) спираше и бях местната забележителност за пътниците. А аз се издувах герест като петел и ставах значим. Та същата онази нощ баща ми се върна. Може да си е помислил, че плача за него, но не бях научен да лъжа, и когато ме попита защо плача не му казах, че плача за него. Колкото и да му се е искало. Ами, ако му е трябвало това да кажа, за да не се върне повече никога в три часа през нощта, а като чичо Слави, на Гошо Голчето баща му, да се върне веднага след работа и Гошо да го обича така, че дори да му помни номера на единственият бус, марка форд, в града, каран от баща му. Фордът преди шестдесет години беше с № ГБ 90-14... Господи, какви очи има детството - дори номерата на колите се залепват за тях завинаги. Аз плачех тогава, навлязъл в своята седемгодишнина и баща ми ме попита защо. И му казах, че чета една приказка от тази книжка. И е страшна тази приказка, защото една леля Луиза е прегърнала бебето си и бяга от едни робовладелци, дето я гонят по ледовете на реката и тя всеки момент може да падне в реката и да се удави с детето. И да ми свърши приказката. Тогава научих не от книгата, от баща ми научих, че това е роман и е написан на глави. Че някъде е имало робовладелски строй, че негрите нямали права, че спели, вързани със синджири и им пускали кучето, ако решили да избягат и... да си сменят робовладелеца. Защото нямало какво друго да направят, освен да го сменят. Но, най-важното - разбрах, че не чета приказка, а роман. На другия ден разказвах тези неща и бях безкрайно щастлив, че Гошо Голяка не ги е знаел, нищо че чичо Слави, баща му се е прибирал всяка вечер от работа навреме... Ами, това е с книгата "Чичо Томовата колиба"...