(Четиридесето писмо)
На Магдалина Дончева
Тогава пощаджията минаваше два пъти през деня. Сутрин обикновено разнасяше вестника – тогава комай имаше само „Работническо дело“. Сигурно и „Балканско знаме“ е имало, защото беше габровският вестник. Да е имало още два-три вестника и толкова. По-късно се появиха и „Вечерни новини“, който пощаджията разнасяше следобяд. Заедно с писмата. Тогава имаше писма. За по-младите – писмото може да бъде определено като хартиеният еквивалент на e-mail… Може да се определи и като SMS на хартия. Въобще, писмото беше и лукс, и романтика. Пишехме си писма до роднини, до непознати другарчета, предимно от СССР. Писмата започваха обикновено така: „Скъпи вуйчо, надявам се да те намеря в добро здраве“… Мама ми диктуваше, аз пишех писмото. Преди да пропиша писма обаче мама, след като с пъшкане осведомяваше роднините си, че е добре, ме караше да си сложа ръката на гърба на писмото и с молив я очертаваше върху него. Обикновено писмата се пазеха и по тази длан се установяваше племенникът колко е пораснал. Карах и мама да си сложи ръката върху моята. В началото не искаше, но по-късно осъзна, че това е начин да се види колко прогресивно се разраствам, запълвайки с моята ръка нейната. Сигурно заради това, когато си отиваше от този свят последните и думи бяха: „Ичо, мама, дай си ръчичката“… Сигурно нямаше да си отиде, ако ръката ми не побираше нейната вече. Сигурно нямаше да си отиде… Веднъж едно такова писмо донесе вестта за смъртта на дядо Дон. Казваше се Андон, ама аз си го бях кръстил „Дон“ за по-лесно. Нищо общо с италианската мафия, честно. Нищо общо с тях. Писмото беше от вуйчо Цеко. Мама не беше ходила в българско училище и аз трябваше да прочета писмото. Така се оказах лошият вестоносец, който трябваше да каже на мама, че никога повече няма да види баща си. Аз дядо Дон не го възприемах като баща на майка ми, а като мой дядо. И се чудех защо мама плаче за смъртта на моя дядо, което не би трябвало да я засяга. Някак се чувствах ощетен от това, че тя плачеше вместо мен. Никога не съм бил свидетел на подобно жалене. Приличаше на песен. На много тъжна песен. В която се изброяват всички положителни черти на починалия, кога какво ти е дал, защо си го излъгал някога за нещо… Когато настъпи такъв момент си признаваме всички грехове пред починалия, които сме крили приживе. Сигурно, защото знаем, че нищо няма да ни направи, като разбере. Само че той нищо не разбира. Мама толкова плака тогава, колкото аз плаках тогава, когато тя тръгна за дядо Дон. Разбира се, не само писма и вестници се получаваха по пощата. Аз лично получих и един много ценен съвет от пощаджийката. Защото не беше мъж, а жена. Веднъж я срещнах на улицата и и казах: „Здрасти“… Винаги поздравявам хората – тогава така ни учеха. Тя много се изненада. Не, защото я поздравявам. Тогава изненадващо беше, ако не те поздравят. Толкова изненадващо беше да не те поздрави някой, колкото е изненадващо сега комшийчето да те поздрави. Та пощаджийката тогава ми обясни, че „здрасти“ си казват възрастните хора, които се познават. А ние трябва да казваме „Добър ден“… Според това къде е слънцето по пътя си. Извиних се тогава и на другия ден тя за награда донесе покана за телефонен разговор. Тогава не само във всеки джоб нямаше телефони, ама и във всяка къща нямаше телефон. Пък и да имаше телефон, той беше само в къщата на чичо Велчо фотографа. И тези телефони се използваха само за градски разговор. За междуградски разговор се получаваше покана, после… Ето какво ставаше после. Първо получаваш покана, на която пише, че еди кой си от еди кое населено място те кани на телефонен разговор, който ще се състои на тази дата от толкова часа. А си изпуснал датата, или часа – отиде на вятъра разходката на пощаджията. Както и парите за поканата, които е дал този, който е искал да ти чуе гласа. По този начин родителите имаха пълен контрол над дъщерите си. Представете си само как едно момиче ще получи любовно писмо от приятеля си, който е войник. И в писмото той да обяснява чувствата си към нея. Както и признанието за това колко иска пак да се целунат под нощната лампа пред дома на момичето, която за целта първо е била строшена, за да не би родителите и да ги видят… И такива неща ставаха. При близки контакти с пощаджията, или пощаджийката, тези писма пристигаха първо при родителите. И ако те одобрят – при влюбената. Да не говорим за телефонен разговор. Първо ще те попитат закъде си се наконтила, на среща ли ще ходиш… Защото поканата пристигаше най-малко три дена преди събитието. И ние започвахме да се готвим с мама. Първо трябваше да предупреди в работата, че еди кога си и в толкова часа тя трябва да отсъствува от работа. (Тогава се „отсъствуваше“, а не „отсъстваше“) За целта се пускаше молба до прекия ръководител, той я подписваше и мама се чувстваше освободена за този телефонен разговор. В деня идваше вкъщи по-рано и отиваше отсреща в котелното на „Коста Стоев“ на баня. След това се прибираше и започваше да се преоблича. После и аз бях преоблечен. И тръгвахме към спирката на автобуса, който трябваше да ни закара до сегашната библиотека „Априлов-Палаузов“, която беше поща тогава. На първия етаж бяха телефонните кабини. Сега на това място е читалнята, в която от време на време, с честотата на междуградски телефонен разговор тогава някой чете и моя книга. Докато стигнем спирката съседите любопитно разпитваха мама къде отива, но аз си казвах всичко и те цъкаха с езици след нас. В смисъл, че някой се е сетил за майка ми. И тя трябваше да обяснява, че брат и е подал покана за разговор и, ето на, неговата фамилия напълно отговаря на моминската и фамилия, която те въобще не я бяха чували. Пристигахме поне час по-рано. Да не би случайно да няма от другата страна хора и да се свържат по-рано с Габрово, а пък нас да ни няма. Телефонистката изсъскваше нещо от рода на: „Идвайте навреме, какво да ви правя сега? Ами тръшкайте се отсреща на пейката и чакайте. Ние ще ви извикаме“. И се тръшкахме с мама на пейката и учехме градските клюки. Защото се говореше високо по телефоните. Кабините бяха полуотворени. Телефонистките крещяха в микрофоните: „Хайде, престанете вече, че и други чакат връзка. Тез неща си ги напишете, неграмотни ли сте, че ползвате телефон за това. Хайде, стига сте се разнежвали“… Или пък: „Какво си се разхленчила. Всичко отиваме за там. Сега цяло Габрово трябва да ти знае кахърите“… Телефонистките знаеха всичко. Ние също научавахме по нещичко. Мама ме стискаше за ръката и току ми шепнеше да и напомня в кабината какво трябва да каже на вуйчо. Защото от притеснение вече била забравила всичко… А после, чак в автобуса за вкъщи започваше да ми обяснява какво трябва още да напиша в писмото, защото забравила да му го каже, а пък било толкова важно. Прибирахме се вкъщи и аз започвах на онези двойни големи карирани листове от тетрадка голям формат да пиша: „Скъпи вуйчо, Надявам се да те намеря в добро здраве…“ И останалото, което мама не беше казала по телефона…
Няма коментари:
Публикуване на коментар