ЧЕРКВА

(Четиридесет и първо писмо)

       На Красимир Райдовски

Има период в живота на всеки човек, когато, колкото и да не му се иска, започва да ходи по-често на погребения, отколкото до магазина за хляб. Хляб може да си купиш два-три пъти в седмицата, но приятели погребваш всеки ден. Понякога по двама-трима на ден. Толкова често си вече в гробищата, че се чудиш в един момент какъв е смисълът да се прибираш вкъщи. В гробището е тихо. И ако си сам ставаш свидетел на стиха на Богомил Райнов: „И само циганите ще се радват, кога от гроба ми крадат цветя“… Циганите обаче не крадат цветя – те ги препродават. Защото знаят, че дори изразът „Да гушнеш букета“ е метафора, защото гробарите, преди да покрият мъртвеца със савана, а после да ударят по няколко пирона на ковчега да не би мъртвият да тръгне да излиза, вадят цветята и им ги оставят отстрани на гроба. Всички тези неща обаче трябва да се видят. И моята баба Йова ме водеше от малък по погребения. Държах се за лявата й ръка, за да може с дясната да се кръсти. Аз се кръстех с лявата, но на децата е простено. До такава степен свикваме с погребването на приятели след време, че веднъж един от тях попита: „А, бе, Емо, аз докога ще те гледам само по чужди погребения. Няма ли веднъж да ни поканиш на твоето?“ Някои могат да си пестят пенсията от погребение, защото има раздавки всякакви. Вярно, можеш да вдигнеш захарта малко от тях, ама пък като гледаш какво става около теб се успокояваш, че все от нещо трябва да се мре. Баба ме водеше по погребения и до такава степен се бях наситил на тях, че си мисля понякога дали и авансово не съм запълнил лимита. Защото човек има някакъв лимит на страдание. Даже, когато се наложи баба да я оставим на гробищата, аз вървях пред процесията с кръста, а дядо ми Христо си подсвиркваше нещо. Този път без да псува на своя странен език. Преди да тръгнем да оставяме баба го попитах дали аз ще нося кръста. И когато той потвърди подскочих от радост вътрешно, че ще водя процесията. Ако знаете как съм завиждал на съседите от Дядо Дянко в Габрово за оказаната им чест. И като знаех как пък сега те ще ми завиждат… Освен по гробища баба ме водеше и на черква. Влизахме в черквата, целувах ръка на дядо поп, той ме прекръстваше, аз се прекръствах… А на другия ден, като минеше покрай къщи се спусках пак да му целувам ръка. Не му виках „дядо поп“, а „кръстник“… Защото той ме бе кръстил. Може би първото ми съзнателно влизане в черква – след кръщенето ми, което не помня – е било на двегодишната ми възраст. Може би на две годинки и половина да съм бил, защото бе Великден, а аз съм роден двадесетина дена преди Коледа. Дядо поп ме пусна да седна в царския престол. Никой не вярваше, че Царят някога ще се върне и аз заех овакантеното място. Гледах отвисоко службата, а баба ми се радваше. Защото вече се бях научил да се кръстя и всички и завиждаха, че така е възпитала внук си. Черквата беше пълна. Сега обичам да влизам сам, защото вярата е много интимно чувство. Невярата е колективен спорт. В невярата хората се състезават да доказват кой е по-невярващ от другия. И шумно разгласяват това. Да сте виждали мъж да крещи, че вярва в жена си?... Аз не съм виждал такъв. Но пък невярващият на всички оповестява какво и с кого го е направила неверницата. Даже и колко пъти. След време, когато баба вече я нямаше, влизахме в черквата по Великден със съучениците ми от Смолян. Не вярвам религията да е изиграла някаква сериозна роля в запазването на националната принадлежност на родопчаните. Може би и заради това са се ислямизирали. Защото влизахме в черквата, на втория етаж. Момичетата вече започваха да добиват форми и ние им се нахвърляхме по време на службата, а дядо поп отдолу пееше: „Младежите от горния етаааж да мълчат… Амин“… И докато той пееше ние влизахме в криптата, крадяхме черепи оттам, слагахме им свещи после и ги поставяхме по пътя да плашим шофьорите. Демонстрирахме своята невяра и нямаше никаква нужда държавата да ни забранява да влизаме в черквата. Ние демонстрирахме своята невяра не само в Бог. Ние бяхме млади и не вярвахме дори в смъртта. На другия ден му носеха на дядо поп черепите, той ги връщаше в криптата. Връщаше ги в сандъчетата и сигурно много глави са били размесени. Сигурно някой череп е попаднал в костите на най-големия си враг приживе. Така ги сдобрявахме в смъртта. Дано някога археолозите не намерят в някой от сандъците скелет с две глави, че и с три може да намери, ако дядо поп не ги е върнал както трябва. Сигурно ще пишат в учебниците след векове, че по наше време са живели уроди… И, честно казано, ще са напълно прави…