МОТОРИТЕ

(Четиридесет и седмо писмо)

В Морската градина във Варна, пред „Хоризонт“ има подредени мотори. Вече ръждясали, с прогнили седалки, изпочупени фарове. Някога някой ги е събирал, поставил ги е на пиедестали… И ги е забравил. Има мотори от войната. Известни марки, които са произвеждали мотори, но не съм знаел. Има такива с ръчни скорости дори. Има „БМВ“, „Аво“, „Ява“, „ИЖ“, „MZ“… Скутери, Симсонки… Като че ли всичко, за което съм завиждал… Като че ли някой е изсипал от очите ми всичките ми детски мечти… Ръждясалите от неупотреба детски мечти е изсипал тука. Защото няма дете, което да не държи в ръцете си пръчка пред гърдите си, леко приведено напред, стъпило на един крак, докато с другия рита, за да запали мотора… И после дългото бръмчене с уста. Иван Йонков, с когото се състезавахме пред къщи, превръщайки столчето пред печката, на което дядо сядаше, за да разрови жаравата вътре, после да сложи дърва, после да вири смешно крака във въздуха, защото съм дръпнал столчето изпод него и съм изхвърчал навън, защото Иван Йонков чака и хаби бензин с неговото столче… И цялото това богатство, ръждясало като дълго неупотребявани детски спомени. Детски мечти, детска за-вист… Вероятно с годините съм станал фетишист, не, с годините съм станал фаталист… Какъвто и да е, но с годините е изчезнало онова, което ни прави мечталисти… Моторите пред „Хоризонт“… И двата мотора, които имаше баща ми – „Ява“ и „MZ“ – един до друг. Спомням си как татко докара явата. Не беше се качил на нея, а я буташе. Бутал я е километри, защото не работеше. Но баща ми беше купил мотор. Може би най-дълго съм се въртял край него, защото, докато ремонтираше явата той не отиде нито един път до „Телевизора“. Беше извадил един чаршаф от къщи и мама дори не го овика, защото върху него беше целият разглобен двигател на мотора. Целият. Болтче по болтче, жила, карбуратори, скорости… Моторът без двигател, по един резервоар само се червеше притеснително разголен и подпрян на стената на къщата, която тогава беше „Булевард „Априлов“ 78… Беше голям техничар баща ми и тогава бях сигурен, че и мен ме е докарал отнякъде и така ме е събрал на чаршафа – като мотора. Сега, като се замисля, може наистина на този чаршаф да ме е събирал част по част, но и с участието на мама е било събирането ми. Когато събра явата я запали и ни остави с мама да приберем омасления чаршаф… Надявах се, че ще ме качи на мотора и ще обиколим квартала с него. Че цяло „Дядо Дянко“ ще ахка след нас, защото големият Бука е качил малкото Буче на техния собствен мотор. А аз високомерно ще гледам отвисоко на околния свят, а Иван Йонков ще бръмчи на столчето и ще хаби бензин и завист, защото те си имаха само колело… Само че татко не ме качи на мотора, защото още не беше го полял и запраши с него към "Телевизора" да свърши тази работа. Знаех, че пред „Телевизора“ местните пияндета са изучавали устройството на нашия мотор с чаши в ръце, докато баща ми им обяснява коя част как я оправил и колко малко бензин на сто километра гори явата. Толкова силно съм искал това сигурно, защото след няколко дена, като почина баба и я погребахме, моторът така свиреше, подпрян под емайлирания номер „78“. Излизахме, моторът млъкваше, но, колчем се скриехме зад ъгъла на къщата той пак надуваше свирката. Не съм питал татко, а сега вече и не мога, защото ни дели цяла вечност с него, дали заради това след няколко дена го продаде и си купи чисто ново „MZ“. Черно като съседа на явата пред „Хоризонт“… Но нашето беше с бяла седалка, с изпружен напред фар, като шия на черен лебед. Татко беше вдигнал на явата калниците, за да изглежда по-спортно. Черният лебед беше направо като „Ролс ройс“ сравнение с явата. Само че ръждата стопява разликите. Разхождам се в Морската градина всеки ден. Спирам пред моторите. И припалвам като свещичка пред тях някоя от детските си мечти. Но като тръгна я загасям, защото може да подпали някой от моторите и да забръмчи след някоя детска мечта в Морската… И ако минавате от там и някой от тези мотори надуе клаксон зад вас не се обръщайте, не е за вас. Татко просто се оправдава пред баба…