ЗМИЯ

(Шестдесето писмо)

Много обичах да спя на сламеник. Да усещам как сламата ми шушне изпод чула. Да усещам прахта на полето, докато сламата ми шушне свои тайни… Но мразя змиите. Дори не зная защо. Тяхното безшумно плъзгане, обърнало съдбата на човечеството. Плодът на познанието, който, дори не знаем защо първият илюстратор на Библията го е нарисувал като ябълка. Защото се говори за плод на познанието, не за неговия вид. Сигурно утре ще кажат и какъв сорт е ябълката. Като малък ядях много ябълки, но не познах голотата от тях. Бяха „Йовки“ ябълки, заровени в папрат. До варницата на двора в Дядо Дянко. Бяха малки дребни ябълки, от които изтръпват зъбите. Студени. Затрупани с папрат и сняг. Винаги карах мама или дядо да бръкнат в дупката и да ми извадят. Страх ме беше от змиите. А змиите много обичат да се излежават в папрат. Сигурно защото знаят, че през зимата в такава папрат с слагат Йовки ябълки… Ами ако се покаже някоя змия и ми даде ябълка. Баба ми се смееше и казваше, че змиите по това време спят. А аз я питах дали злото наистина спи под камък. Лятно време ходех с татко да лови риба с ръце в Паничарка. Но никога не бръкнах под камък. Защото знаех, че има змии под тях. В училище учехме една приказка за студения камък. Дето едно момче седнало на него и змията казала да се отмести малко, за да ухапе момчето. Камъкът обаче казал, че ще си свърши сам работата. Седейки на него детето ще простине и… Не ме беше страх, че ще изстина. Страх ме беше камъкът да не се отмести. А, отмести ли се камъкът ще излезе змията… С децата си говорихме как да избяга човек от змия. Тя имала разни хватки – увивала се на обръч по нанадолнището и се търкаляла след бягащия. Не ми бе ясно точно как става това. Но неизвестното плашеше. Моето куче Стрелка веднъж уби пред очите ми една змия. Тя се отбраняваше, съскаше срещу него, виеше се. Опита се дори да се скрие в една купа сено, но Стрелка си заслужи името. И тогава се уплаших не от змията, а от смъртта на змията. Знаех, че живеят и може да ухапят човек и след като изглеждат напълно мъртви. Страх ме беше за Стрелка, защото тя дърпаше змията за опашката. Веднъж дори прескочих една змия. Беше смок – бе по-голям от мене. Лежеше на своя Слънчев бряг, сигурно бе излязъл в лятна отпуска и се препичаше на слънце в двора на „Електрониката“… Беше смок, после разбрах. Отровните змии са по-дребни и не разнасят ябълки. Не, че този си бе набелязал някаква Ева. Бях се засилил към групата деца, когато го видях пред себе си. Нямаше как да спра, нямаше как да завия. Беше се изпънал на топлата сгурия и почти не се забелязваше. И го прескочих. Дори не се обърнах да видя дали ме гони. „Змия, Змия“ почнах да крещя, а до мен, като рикошет достигна „Къде, къде“… И като опълченци децата пристигнаха – с камъни и дърве, с винкели и тръби… И тогава разбрах, че не змиите са страшни, а човеците. Беше се изпънал смокът и не ни правеше нищо лошо. Дори да е имал намерение някога да направи нещо лошо, вече не можеше да се случи. Някой от тълпата крещеше да пощадим поне кожата му. Поне кожата да пощадим. И докато го правеха на пихтия всеки обясняваше как може да си направи колан, как може да си направи обувки… Или поне индианска превръзка за главата. Докато нищо не остана накрая от змията. Дори кръв. Така и не разбрах каква е кръвта на змията. Дори не я докоснах, за да разбера наистина ли са студенокръвни. Дори ми се стори малко скреж около главата и да излиза. Може скреж да е било. Може зъбите да са били. Не са много срещите ми със змия през живота. Ако изключим терариумите, в които набързо съм влизал, за да видят колко съм смел. Но истината е, че дори ме е страх да докосна дебелото стъкло на терариума. Те ме гледаха иззад стъклото с ококорените си добри очи. Без да премигват. Без да мигнат ме гледаха с добрите си очи. И аз не знаех какво ми мислят. Дали в погледа ми не са разчели онова убийство на препичащия се смок в детството ми?... И разбирах, че ме е страх от собствения ми страх. За последен път бях очи в очи със змия преди тридесет и няколко години. Събирах слама в село Бодрово, край Димитровград. Пред нас, събирачите, минаваше една балировачка. Ние вдигахме с вили балите със слама и ги хвърляхме в каросерията на един камион. Там ги посрещаше друг и ги редеше така, че по пътя да не се разпаднат балите. Или да им се наруши равновесието. Нямах пари, не работех никъде. Често ме прибираха в Смолян в милицията. Дори си имах собствен нар в една от килиите. Освен доброто заплащане накрая ни даваха по един камион със слама да продадем. Аз се бях уговорил с милицията да им продам моя дял. Рекох им: „И така, и така си имам килия и нар. Искам само да ми напълните един сламеник, за да си спя на мое“… Доста напред гледах в бъдещето. Мятахме балите. Бързахме, защото беше последен ден. Мятахме балите, когато една змия увисна от някаква бала. Виеше се над главата ми, съскаше. Но бе балирана. Пристегната със сезала. Почти нищо ново – една много, много дебела сламка. Колко ли змии бях натоварил този ден в камиона, не можех да гадая. Но от тогава аз на сламеник не съм спал. Защото не зная с какво е напълнен.