неделя, 24 януари 2016 г.

ЛЕЕНЕ НА КУРШУМ

                    На Донка Ботева


Понякога, след като ти леят олово, трябва после да те водят да ти леят злато. Мисля, че на всички циганки, които на стари години леят олово по различни поводи – от напикаване до против уроки и за любов – като малки са им леели и злато, защото всички имат от дясната страна на горния ред зъби след резеца по два златни зъба… Защо точно два – така и не мога да разбера. Обяснявам си го с познанията им по математика. Нито една циганка, която проси на улицата, не иска повече от двадесет стотинки, а за гледане не искат повече от два лева. Само когато крадат взимат всичко, което в повечето случаи е повече от две…Като малък много се напикавах и както казваше един мой свако, то е било не за друго, а защото не съм харесвал прането на мама и цяла нощ съм препирал… Въпреки че никакви прахове за пране, никакви набухватели не могат сега да заменят онази миризма на домашен сапун, който баба, мама и стринка правеха в големия казан на двора. После сапунът се режеше на едни големи калъпи, с които понякога си правех замъци и никакво лего не може сега да ги замести. Понякога правех огромни замъци от калъпите със сапун, като ги подреждах един връз друг. А понякога само от един сапун правех с джобно ножче къщи с прозорци, като изрязвах и човешки фигурки в тях… Е, не можех да настигна баща ми, който правеше от сухи борови вейки цели замъци. А от люспите на шишарките правеше покриви. За малко да се изкуша веднъж да си взема един покрив и да му кажа, че някоя буря го е отнесла и захвърлила върху моята сапунена къщичка, ама не ми стигна смелост. Ако бях малко по-смел и го бях направил сигурно нямаше да има нужда да ме водят да ми леят куршум, защото винаги излизаше, че се напикавам от уплах. Това показваше оловото, което се разпръскваше и образуваше после в металната чаша с вода различни фигури. Циганката беше, разбира се, Божана циганката, защото в Габрово нямаше кой друг да ти лее куршум. Освен че калайдисваха менците и казаните, в които мама и баба правеха лютеница, мармалад, пестил и сапун, Божана и Деко ремонтираха чадъри, спици на колелета и лееха куршум. Ние, децата от Дядо Дянко, като видехме Божана и гюллета да ни леят после – все същата файда. Сигурно защото винаги са ни плашили, че, ако не слушаме, ще ни вземе циганката. После ни даваха на чичко милиционер, а когато пораснахме вече започна да ни взима за известно време кварталният полицай… Но тогава, когато ми лееха куршум против напикаване аз бях много малък и не обръщах внимание на останалите вид прибиране и вземане… Куршумът се лееше пред къщи, оттатък пътя – тъй викахме на павирания с гранитни кубчета булевард в кв. Дядо Дянко. Божана и Деко разпъваха такъмите – едно чергило опъваха на три пръта за сянка или други природни и най-вече небесни катаклизми, палеха огъня, а Божана събираше менци и казани от целия квартал. Деко я гледаше изповед вежди, но ласкаво, което навеждаше на мисълта Дядодянковци, че само след девет месеца ще има надценка на услугите, тъй като щеше да се появи ново гърло в семейството на Божана и Деко. Навремето така се измерваше инфлацията в едно семейство – появи ли се ласкав поглед от някоя от страните, дели приходите като разходи с едно гърло повече. Сега няма никаква инфлация. Дори, ако разсъждаваме сериозно, имайки предвид отрицателния прираст на населението в България сме от две десетилетия в дефлация. Икономиката има своите непоклатими правила и да не ме заблуждават вече, защото аз икономиката я разбирам само като блясък в очите и лъсване на златно зъбче. Защото, блесне ли окото на Деко, то този блясък се отразяваше тутакси в двата златни зъба на Божана, защото тя му се усмихваше съглашателно… И ето ти повод за инфлация.  Божана ми лееше куршуми, но аз продължавах да не харесвам прането на мама. Или, може би, ми е било жал за сапуна. Ако беше престанала да разходва материала за скулптурните ми композиции и аз щях да спра с нощното препиране… Мама не се досещаше, че това е протест и продължаваше да ме води от другия край на пътя при Божана. Един ден реши да смени обаче Божана и ме заведе при баба Злата. Баба Злата или беше майка на Катинчевата, която бе библиотекарката, от която след година започнах да вземам книги, или бе нейна съседка. Баба Злата извади някакви оловни парченца – така ми се искаше да свия някое от тях, защото ми трябваха за тежест на въдицата – сложи ги в едно джезве и го сложи на печката да се топи оловото. Това беше инвентар, не като при Божана. Божана топеше оловото на открит огън под небето в чугунена чаша за вода и цял свят виждаше, че ще ме лекува и аз си мислех, че знаят дори от какво. При баба Злата имаше истински инвентар – модерен при това. И не и лъщяха златните зъби на баба Злата, защото нямаше въобще зъби. Но пък името и беше златно. Пък имаше и известна тайнственост при нея, защото може с мама да сме минали просто да си поговорят или да върне чаша захар или сол. Тогава си ходехме не на гости, а да поискаме или чаша захар, или сол, или няколко аспиринчета за туршията… Сега аспирин за главоболие не можеш да поискаш от съседа. Защото комшиите станаха съседи, а съседът е човек, когото не познаваш, за разлика от комшията, който виждаш по-често от брат или сестра. Навремето имаше вътрешни порти в оградата със съседа и им викаха комшулъци. Все едно да избиеш врата на хола сега, за да го свържеш с хола на съседа. Хайде, не хола, ами терасата… Ето как комшията се смени със съседа, поради което спря и положителния прираст на населението. Защото комшиите си помагаха навремето, докато съседът може да легне сега с жена ти, за да си отмъсти. Навремето това, което беше взаимопомощ, сега е отмъщение и резил… Само се чудех защо куршумите имаха такава неправилна форма, тъй като знаех поне формата на куршума. А не бях замъкнат да ми се лее олово, а да ми се лее куршум. Докато се топяха оловните парчета в джезвето, баба Злата ми обясни, че това олово е било някога куршуми. И като разбрах, че с тези куршуми никога не е бил убиван човек двете с мама получиха тотално вътрешно отрицание на техните знахарски способности. И гюле да ми бяха отлели – хем истинско, яхано лично от барон Мюнхаузен от книжките, които четях, благодарение на дъщерята на баба Злата – нямаше да успеят вече да ме излекуват. След като вечерта получи няколко пъти потвърждение на моето неодобрение да бъда мъкнат по знахарки да ми се лее куршум, мама се отказа от това… И, след като се отказа да ми леят куршум, аз спрях да мокря нощно време завивки и чаршафи. Изведнъж спрях да се напикавам. Което доказва, че наистина съм се напикавал от страх. Ама от страх от леене на куршум, не от нещо друго кой знае и какво… Ами това е…    

Няма коментари: