ТРОХИ

                                На Валерия Велева

Опазил ме Бог, ама Валерия Велева никога няма да стане баба. Тя е от онези вечните жени, които едва задържат онези пламъчета в очите, защото пусне ли ги ще изпепели околностите. Жена… Ама жена, ти казвам. От пръстите на краката си до стърчащото косъмче от косата. Толкова жена, че сигурно ще седи с часове пред огледалото след като прочете този текст, за да търси това стърчащо косъмче от главата, докато се чуди откъде пък зная как изглеждат пръстите на краката й… Ами, не зная, ама така изглежда. От този тип жени, които искаш да си имаш вкъщи и само да й се възхищаваш. Нищо друго. Едно възхищение от началото до края на живота ти. Без никакъв намек за сексуални влечения, за да не я омърсиш с представа дори… Има такива жени, повярвайте. Пардон, има такава жена. Ако такава жена взима интервю от мене, аз ще стоя срещу нея и ще мълча като партизанин на разпит. И ще мълча, ще мълча, ще мълча… Защото това възхищение носи безкрайност в себе си. Ако искате да знаете, Валерия Велева е хапче за безсмъртие. Стоиш, гледаш, възхищаваш се и времето минава край теб. Дори времето те забравя. Само някой сервитьор ще пресече тази безкрайност, ще тропоса тази безкрайност с бялата си кърпа към лакътя. Ще светне вилица в ръката му – като игла ще прободе безкрайността, ще просветне… Но осъзнаваш, че не я заплашва с острието, ще се отпуснеш пак на стола, защото си станал вече… Ама разбираш, че може само да натрошиш вечността на парченца. И се страхуваш докоснеш ли я да не я превърнеш в жена. Защото тя е вечност. Разликата между вечността и жената е, че жената можеш да я пожелаеш, вечността е крехка… Седиш до нея и наблюдаваш как се храни. Как крехките й пръсти отчупват залък хляб, поднасят го към устата си, после вилицата… И знаеш, че това не е вярно, защото храната ще наруши твоята представа. Защото тя не се храни, ти си представяш, че тя преглъща залъка. Троха по троха… Когато вечността се храни си мислиш, че храната я поглъща, не вечността поглъща храната. Храната поглъща вечността. Защото инстинктивно усещаш, как тази храна я превзема отвътре, омърсява я… Не искаш да е така, иска ти се да не отпива от виното, защото я прави червена отвътре. Иска ти се да се храни с кристали… Валерия свършва с храненето и разбираш, че вечността не е безкрайна… После отмества чинията – със собствените си ръце. Със собствените си ръце почиства пред себе си. Подлага едната си длан до ръба на масата, а с другата избърсва трохите от покривката към нея… Защото е грехота да оставяш трохите… А тя не е грешна и прибира трохите от покривката… Така, както баба правеше…