БЕЛИЯТ РОЯЛ

Тя обичаше Шопен. Боготвореше Шопен. И винаги си е представяла, че той е свирил на бял роял. И си представяше как някога тя ще свири Шопен на бял роял. Свиреше по осем часа на ден и дори не бе забелязала, че е станала жена. Но всички виждаха грациозната и походка… Дори в магазина като влизаше, влизаше така, сякаш приближава роял. Заставаше пред магазинера и отваряше портфейла си така, както се отваря роял. Монетите в портфейла й бяха наредени по нотната стълбица. Тя знаеше, че никога няма да има бял роял. Но също така знаеше, че светът е непредвидим и някога, може би… Когато стане жена, когато я забележат като жена, когато я чуят как свири… Защото и тогава, когато я забележат като жена тя ще продължи да свири по осем часа на ден, а през останалите шестнадесет часа ще си мечтае за бял роял. И когато се запозна с него и седнаха в парка тя му призна сънищата си. И той и обеща, че един ден ще й купи бял роял. И когато се любиха за първи път, и когато въобще се любиха още по после, той първо изчакваше финалния акорд. Затваряше с целувка не очите й, с целувка затваряше капака на белия роял, клавишите на черните и мигли, о, как потрепваха клавишите на черните й мигли… И само той чуваше тяхното потрепване… Един ден, докато пръстите й се движеха по кожата му като по клавишите на пианото, защото тя дори тогава репетираше, той й каза: „Един ден ще ти купя бял роял…“ „И къде ще го сложиш, когато мен ме няма“… Където и да е, той щял да й го донесе. И ако някога позвънят на вратата й хамалите тя трябвало да е сигурна, че носят нейния бял роял. Както трябвало да е сигурна, че това е обещаният бял роял… „И ти ще знаеш къде да ме намериш?“… „Аз винаги ще знам къде си“… После години на ред разпитва състудентите й къде е тя, какво се е случило… Защото тя просто се загуби. Ходеше на концерти и си взимаше билет само на места, от които можеше да вижда целият салон. Цялата зала… И си представяше, как тя ще излезе един път от залата, задължително след концерт на Шопен, а отвън, пред вратата като бял арабски кон ще я чака нейният бял роял. Тя няма да знае, че това е нейният бял роял, но ще потръпне от удоволствие така, както потръпваше от удоволствие тогава, когато се любят. Ще се разширят ноздрите й, устните й ще останат полуотворени, черните клавиши на миглите й ще прозвъннат… И когато тя го види ще разбере, че това е нейният роял. Но той няма нищо, ама нищичко няма да й каже, защото тя сигурно няма да е сама. Нищо. Той все пак е удържал на обещанието… Никой не знаеше къде е. Състудентите, първата цигулка от оркестъра, в който бе започнала за кратко да свири… Преподавателите й… Никой нищо не знаеше за нея. Дори не знаеха дали продължава да свири. Или е родила на някого деца… Дали ги учи да свирят. Дали те са научили, че майка им е най-добрата пианистка на света… А ако се е развела ще запише адреса й. Ще й купи нейния бял малък роял… И всеки път роялът ставаше все по-малък, защото времето за свирене на него ставаше все по-малко и по-малко. Той сменяше квартири, после започна да сменя градове… Ходеше на редките концерти в тези провинциални градчета, тайно ходеше на репетициите на местните камерни оркестри… Дори му се стори един път, че корепетиторът на един от тези провинциални оркестри е тя… След всеки концерт той се прибираше, проверяваше пощенската си кутия. От никого не чакаше писмо, само от нея. Надяваше се, че един ден тя ще го потърси не за друго, а само да го подсети, че е забравил да й купи този бял роял. След това вадеше една кутия, отваряше кутията така, както се отваря капака на бял роял, и започваше да брои парите за белия роял. И когато ги връщаше обратно се питаше дали ще стигнат. Защото никога, ама никога не влезе в един магазин за рояли да попита колко струва един бял роял. Един малък бял роял колко струва… Колкото по-малък ставаше роялът с времето, толкова по-мизерна бе квартирата, в която живееше. Отделяше пари само за концерти… И за един бял роял. Докато хазяйката не го откри изстинал. Сигурно си е помислила дори, че е изстинал като клавиш на бял роял. Може и така да си е помислила. Намерила го починал, докато броял парите за белия роял. И понеже нямал близки, нямал приятели тя заделила от кутията парите за некролог, а другите прибрала. Дори не разбрала за какво е събирал той тези пари…

………………………………………………………………………

След няколко дена тя минала покрай некролога. Животът я бил захвърлил в този град. През две улици от неговата квартира. Но нещо я накарало днес да мине от тук. Толкова години живеела през тези две улици, а чак днес минала и видяла некролога. Като финален акорд се затръшнали миглите й, когато видяла белия некролог като бял роял да повдига единият си край - досущ като капак на роял - от вятъра, а черните клавиши на името му върху некролога проскърцвали като неакордирано от години пиано…