ЙОВКИ

Вкусът на детството е стипчив. Гледам лицата на Ичо Джоната, Иван Йонков, Гошо Голяка… И повтарям гримасите им. Аз съм техен огледален образ. Те са моят огледален образ. Когато ядем джанки, кумбалки или киселици физиономиите ни изразяват едно и също нещо. Присвиваме очи, но така, че да виждаме все пак нещо. Имам чувството, че сълзите през тесните оставени процепи на очите не текат, а църкат. Като фонтани. Единственото успокоение, че това не се случва с моите сълзи са очите на другите, които не църкат сълзите. Кожата е настръхнала, сякаш някой скърца с морска пяна по стъкло. Толкова е стипчив вкусът на детството – чак кожата настръхва. Толкова е стипчив, че те хваща скомена. Защо си причинявахме всичко това никой никога не разбра. Не изпитвахме удоволствие от вкуса на стипчивите плодове. Сигурно проверявахме степента си на издръжливост. Следващият етап от детството е ранното съзряване. Малко преди показно да запалим първите си цигари на същите скришни места, на които показвахме колко сме окосмени вече по слабините. Момичетата не идваха с нас, но после разбрахме, че те се отделяли другаде и правели същото. Гърдите им приличаха на кумбалки, но по-твърди. Ние усещахме топлина в слабините като ги гледахме в часовете по физическо възпитание, но ни успокояваше това, че може да е от окосмяването… В началото си играехме всички заедно – и момчета, и момичета. Но когато започнаха да се крият от нас и да си показват тайно – пак от нас – слабините, ние започнахме сами да ги гоним. Въпреки това по Великден бъркахме под ризите си и им давахме по някое от яйцата, като внимателно заделяхме „бореца“ да не би да се изложим после. После подобни жестове разбрахме, че възрастните ги наричали ухажване. Разбира се, че освен вапсаните яйца по Великден в ризите си криехме набрани дренки, зелени сини сливи, зелени череши, вишни… Момичетата се правеха на момчета, сълзите им струяха на фонтани, кожата им настръхваше до размерите на кумбалките в пазвите… Дори не сме подозирали, че те се криели зад кюшетата и наблюдавали нашите първи мъжки ритуали, а после се кикотели в шепите си, които така щедро пълнехме с неузрели плодове преди и след ритуала. После, ама чак на другата година, ги допускахме до тайните места и те гледаха как правим кравайчета с цигарения дим. Как поемахме дълбоко въздух, как пак ни се насълзяваха от дима очите, как ги отваряхме и затваряхме устата като риби на сухо. А после на реката проверявахме кефалите и мрените дали могат да правят кравайчета като нас. Слагахме им цигари в устата и как само им отиваха… Заради това все още си мисля, че по-умна риба от шарана няма. Предвидливо не тръгваха по бързеите на „Паничарка“ и на нейните притоци „Присовски“ и „Турски дол“ и се плацикаха по язовирите далеч от детския садизъм на хлапетата от Дядо Дянко. И това беше лятото. Зимата седяхме вкъщи, слушахме старите да разказват за снега на тяхното детство и им завиждахме, защото не можехме да копаем като тях тунели в снега. Толкова голям бил тогава снегът, ама нещо станало с времето и… На нас и този сняг ни беше голям, понякога до пояс. И сега разказваме, че нещо е станало с времето, щом ни е само до колене сегашният сняг. Ланшният сняг винаги е по-дълбок от тазгодишния… Сигурно, като започнем да се сбръчкваме така, като преяли със стипчиви плодове снегът пак ще порасне. Може пак да започнем да се крием и свенливо да показваме новото си окосмение по слабините – само момичетата отнякъде да не ни изненадат. Слушахме старите какво разказват и от време на време излизах на двора. Точно до чешмата, на която бе вързана Стрелка, ловното куче на чичо ми, която ми бе поверил и аз се грижех за нея, дядо бе издълбал яма. Даже двамата я бяхме издълбали, защото аз много обичах да помагам на възрастните хора тогава. Сега обичам на мен да ми помагат, което значи, че съм вече възрастен. Но намаляха децата сега така, както снегът стана по-плитък с времето. А може би всичко зависи от очите, с които гледаме на света. Ямата я застлахме с пясък. Върху пясъка хвърлихме и разстлахме папрат, положихме ябълките върху папратта. После ги завихме пак с папрат, но оставихме и една дупка. „Да дишат“, каза дядо и ме остави да се разпореждам с ябълките. Ябълките бяха „Йовки“ и сигурно така ги бе кръстил дядо на баба ми Йова. Старите все измислят разни работи, които сега чак започвам да разбирам. Аз излизах навън, бърках в снега, после в дупката под папратта без да ме е страх, че някоя змия се е свила на топло, вадех от ябълките и хрупах пред изумения поглед на кучето Стрелка, която се звереше в мен и се чудеше защо ям това нещо, щом от очите ми направо като гейзери извират сълзите ми. Тя дори не знаеше, как ми е настръхнала под якето кожата, защото зъбите ми скърцаха като морска пяна по прозорец в ябълките. А тези ябълки бяха единственото нещо, което ме свързваше с лятото…