На д-р Танева
Направо си бил отишъл човекът. Ако не бил починал от друго, вече е бил готов да умре от електрошоковете. Толкова ток бил поел от тях, че щели да му стигнат да свети в гроба поне няколко десетилетия. Минимум. Така и нямало време да се разбере от какво точно бил толкова недоволен, че решил да напусне белия свят. Даже по-точно, не, че бил недоволен от нещо, ама така се случило. Викнали ги – бърза помощ, няма как. Отзовали се. А той – ни вопъл, ни стон. Мълчал като комунист на разпит. Те го питат и го разпитват: „Какво ти е, бе, човек“, „Нещо боли ли те“, „Лошо ли ти е?“… Дори очите му били вече естествено затворени. Лекарката хванала с показалеца и палеца, разтворила окото. А то – бездна… Ама не бездната, в която скочила българската мома, дето бягала от турчина, който искал само да и се порадва. Ама по българските земи е така – там, където за едни е радост, за други е мъка. Като надникнала в окото направо клаустрофобия и аерофобия едновременно хванала докторката и, аха, да падне вътре и тя да се затрие. Толкова дълбоко в отвъдното гледало вече окото. Както и да е, подпряла се за рамката на леглото. И добре, че леглото било от онези, „русенските“, че да има къде да се хванеш. Лошото е, че вече не ги произвеждат тия легла… С дървени табли, хванати за метални рамки. А пружините – радост за децата. Да подскачаш на такова легло и то да скърца под краката ти. И да те люлее така, както Дунава и на Русенски Лом не те е люлял. Толкова дълбоко било окото – сигурен белег, че повече връщане нямало за него. Ама какво да правят – трябва да се отчетат после. Вземат да им замерят уредите и да кажат, че щом има ток в тях, значи никакъв опит за спасяване на човешкия живот не са положили. Не, че има електромер на тях, ама те пък не са електротехници да знаят. Най-обикновена лекарка, парамедик и една санитарка. Шофьорът си седял в кабината на линейката и четял вестник, когато натоварили пациента. По едно време крайчецът на вестника леко прошумял, после се повдигнал и пак се отпуснал в ръцете му. Шофьорът погледнал прозорците – били затворени. Нямало и намек за ветрец, който така ефирно да повдигне крайчеца на вестника. „Май му излетя духът?“, помислил си за пациента шофьорът. Прекръстил се със свободната си ръка и разлистил вестника, който в случая се явявал като брайлово писмо за отлитащия дух… После потръпнал от мисълта си, повдигнал десния ръкав на якето си, видял, че са настръхнали космите на ръката, което било най-сигурният знак, че още един си е отишъл от този свят, прекръстил се и със запретнатата ръка, и продължил да чете вестника. Какво друго може да се направи в такива случаи. По регламент десет минути трябвало да го пердашат с ток. Хващала докторката четките, натривала ги една в друга, вдигала волтажа и… прас… Ама линията в монитора била права, този отдолу – не дишал. Зениците му били по-дълбоки от пропастта, в която скочила със сигурност поне една българка, която не искала да пристане на турчина. После такива в учебниците по история ги изучават като продукт на неправилното сексуално образование в семейството… Безнадеждно било вече положението. Докторката чукнала на прозорчето, шофьорът повдигнал перденцето, тя му махнала с ръка, той я бил разбрал още като чукнала на прозорчето, ама за всеки случай се обърнал, видял знакът, който значел две неща: „Отървахме го“ или „Карай направо към моргата“… Докато въртял ключа да запали двигателя на линейката шофьорът се усетил, че си казва: „Тоя не можа ли да изчака още малко да си дочета вестника?“… И подкарал линейката тип „баничарка“… То и без това като хляб ги разнасят умрелите понякога в тях… Санитарката била неопитна и я ползвали само да разнася електрошока при нужда от линейката до дома на болния и обратно, докато парамедикът наблюдавал медицинския спирт как се полюшва в шишето и целият му поглед казвал: „Поне за Бог да прости не може ли“… Санитарката проследила неговия поглед, после погледа на докторката, който вече излизал от бездната и рекла: „Докторке, дай аз да опитам, че ти се умори“… Докторката дала четките, вдигнала волтажа и обяснила какво точно трябва да направи непризнатата за медицинско лице санитарка. Санитарката потрила четките, ама нещо станало, светнали искри, разтресли се, изпуснала ги с крясък, защото жив човек е, уплашила се. На тоя му е лесно, няма какво да го уплаши повече, ама… Ама така силно изкрещяла, че даже не чули как апаратурата назъбила линията и започнала гигантския си слалом в живота… А мъртвият отворил очи… Толкова силно изкрещяла от уплаха санитарката…
Няма коментари:
Публикуване на коментар