Когато се запознахме той вече се бе уморил от битки. А е бил на годините на дъщеря ми сега. Но, обръщайки се назад, виждам колко малко сме пораснали. А сме на годините на неговата мъдрост. Когато вече бе прозрял, че „Старостта е болест“… Нашето поколение не можа да постави тази дистанция, да създаде този респект, какъвто достолепните от неговото поколение създаваха в нас. Бяха минали през какви ли не битки. Но бяха станали институции. А ние продължаваме да бъдем все още някакви млади поети и писатели дори пред тези, които дойдоха след нас. Ние сме неостаряващото поколение… Инфантите в литературата. Каквото и да напишем то остава инфантилно и наивно. Бях на тридесет, когато излезе първата ми книга. Той е бил на петдесет и една. Сега съм на шестдесет и пет, а него го няма. Но тогава го имаше. Беше се скарал пак с Иван, шофьора си. Аз залитах по софийска уличка, когато мерцедесът му ме подмина, после спря, после даде на заден, той се подаде от прозореца и извика: „Поете, качвай се“… И се качих. Носех сигнална бройка от първата ми книга. Показах я, но го предупредих, че сега няма да му я дам. Нямах друга. Той я взе, разгледа я, спря се на биографията на последната корица… Докато шофира. И му казах, че не той – аз съм Априлското поколение. Да прочете кога съм роден. Двадесети декември 1956 година. „Върни девет месеца назад и ще видиш, че съм заченат по време на Априлския пленум“… На другата година, питайки ме как съм стигнал за една Конференция на младите писатели му казах: „Спира една кола, отваря вратата и ме пита накъде да кара. И аз му казах: „Карай по Априлската линия, тя ще ме доведе до Варна“… И тогава той каза на триста млади поети и писатели: „Престанете да пишете. Мислете за нови идеи, които ще променят света. Червената идея не издържа“… Сега никой не иска да си спомни това, но той го каза. След две години започнаха да крещят под прозорците му: „Смърт на Левчев, смърт на комунистите“… Едва ли тези, които му искаха смъртна присъда го бяха чели. Дори на Езра Паунд никой не е искал смъртната присъда… И тогава го поканих за кум. Когато тези, на които бе кумувал се опитваха да заличат този факт от живота си… Тогава ми разказа как сме се срещнали за първи път. Било е в Хасково. На някакъв празник „Южна пролет“… В Клуба на дейците на културата… „Клокотница“… На последния етаж. Среща с него. Дори и тези от последния ред го гледат така, че да бъдат забелязани. Предано. Въпреки че преданото куче и зад гърба ти да е ти усещаш присъствието му. И знаеш, че е готово да те защити. Тази преданост в погледа на тези млади поети ми е толкова позната. Поетесите бяха плувнали в своите течности и се носеше мирис на разгонени самки… Всяка готова да бъде избрана. Каквото остане – за останалите. По старшинство. По бързината на издаване на книгите можеше да се разбере кой на кой ред при срещите с него, или с други величия е седял. И дали е останал само със седенето… Тогава, ми разказваше после той, вратата се отворила с ритник, нахлул съм в залата и гръмко съм обявил желанието си: „Да му таковам мамата на Тодор Живков“… И са се нахвърлили едни цивилни, други предани, трети – бъдещи дисиденти връз мен. „Бате, продължил съм, кажи им на твойте гавази да ми се махнат от главата…“ Ама гавазите ме отвели тогава, въпреки че нищо не ми направиха. Както и в Пазарджик ме измъкнаха от залата на театъра, а Любо казал на шефа на милицията, че ако косъм падне от главата ми ще си имат разправия с него. И когато съм поискал след няколко часа химикал и лист от дежурния милиционер, за да съм опишел тяхното трудово ежедневие, те решили, че е дошло време да се разделят с мен и ме пуснали. После… После намерих къщата в Серафимово. Сина си кръстих Любомир. После една зима… Затънал на Рожен. Без вериги. Докараха го и… вкъщи. Извадих бутилка ракия, домашна, кайсиева… Хубава ракия. Да се стопли, беше премръзнал във виелицата. И в момента, в който вече сипвах, неговата кумичка като орлица грабна бутилката, заши ми един и каза, че била за разтривка… Любо гледаше пред себе си човекът, който можеше да напсува публично най-силните на деня. Гледаше човекът, който е псувал най-силните на деня смазан пред себе си. И тогава не ми обърна гръб. Защото това бе поетът с многото лица в българската литература и с липсата на гръб. А само човек, който няма гръб не може да прави поклони…
Няма коментари:
Публикуване на коментар