Този шестдесет и шести разказ (защото ставам на 66) е последният от новата ми книга "ДЕТСТВО ЗА ПОРАСНАЛИ... Днес я завърших. След около месец ще бъде на книжния пазар. Надявам се да ви хареса. Но това се разбира от продажбите (от ваша гледна точка: От покупките)... Защото за един писател, за да живее и биологически, купуването на една книга има по-голяма значение от хиляда лайка... Повярвайте ми. Въпреки че вие се "овътряте" в тия времена повече. Първо, купувайки книгата и, второ, светвайки лампата, за да я четете...
КАТО ПОРАСНА КОЙ ЩЕ МЕ ГЛЕДА
Работата на възрастните е да се вдетиняват. Но да се вдетиняват така, че децата да си мислят, че разговарят с възрастен човек. Кое е характерно за възрастния човек. Характерното за възрастния човек е, че е забравил, че някога е бил дете. Когато седнат големи хора първо се оглеждат да се уверят, че около тях не се навъртат децата им. И започват да си говорят за детството и за щуротиите, които са правили. А не искат децата да ги чуят, защото само преди минута сме оставили петпръстите си червени печати по детските дупета точно за такива неща, които си спомняме. И заради които сме яли не само шамари, ами и колан е играл по задните ни части. Сигурно ни се струват déjà-vu детските въпроси за това или онова. Дори в първия момент се изненадваме, че сме попаднали в такава ситуация, в която въпросите се задават на нас, а не от нас. Кога мина това време, а?... Сега мина. Даже не е минало това време. Ние само си мислим, че сме пораснали, за да се отървем от въпросите, които сме задавали. И започваме да отговаряме като деца на въпросите на децата си. Но го правим така, че уж имитираме деца. Не. Ние имитираме възрастни. Понякога си мисля, че човек се ражда на годините, на които умира. Когато бях на четири години, за да покаже на околните колко съм умен мама казваше: „Какъв умен син имам? Като осемнадесетгодишен говори“… Когато станах на осемнадесет мама, скришом от другите, да не би да ме унижи пред хората ми казваше: „Леле, мама, колко си прост – като осемнадесетгодишен говориш“… Аз лично от тази възраст не можах да изляза… Хубаво ми е да съм на осемнадесет години – за ужас на жена ми. Дъщеря ми онзи ден навърши четиридесет и вече не знам от висотата на моите осемнадесет как да се обръщам към нея… И карам на малко име, въпреки че понякога би трябвало като западноевропейски аристократ да й говоря на „Вие“, защото е по-мъдра и зряла от мен. Този разказ е последен в тази книга точно заради дъщеря ми. Дано да е толкова скучна тази книга, че да не стигне до него и да ме разкрие. Стига да не започне да чете отзад напред книгата така, както аз прочитах първо края на криминалните романи. Сигурно заради това нито Агата Кристи, нито Конан Дойл не успяха да ми станат любими автори. Като знаеш края на романа как да ти стане авторът любим автор, щом не те е довел чрез фабулата до този край. Трябва книгите да се продават без последните страници. И да им ги дават на читателите чрез изпит. Сега е още по-трагично положението. Книгите първо ги гледат на филм. И ако им хареса филмът най-много да си го разкажат. Навремето ходехме на кино, защото там си правехме срещите с момичетата. И обичахме черно-белите филми не за друго, а защото чернобелият филм не излъчва толкова светлина като цветния филм, който осветява цялата зала. Толкова светло става от цветния филм, че няма как да се целунеш с момичето. Колко нецелунати момичета са излизали от кинозалите след ерата на цветното кино?... Не случайно сексуалната революция, заради която не ме признаха дори за активен борец в нея, започна с идването на цветното кино. Може да се каже, че сексуалната революция е първата цветна революция в света. После се появиха „Революция на карамфилите „ в Португалия, „Цветната революция в Казахстан“, Цветната революция в България“… И се чудя сега, като няма киносалони къде се целуват младите… Веднъж се целувахме с едно момиче в някакво кино – естествено, че филмът беше чернобял. На другия ден дойде на срещата със червени и подути от плач очи. Попитах я защо плаче, а тя директно си призна, че е бременна. Защото майка й била казала, че се забременява с целувка. За малко да й повярвам, въпреки сериозният любовен опит, който притежавах вече. Заведох я в квартирата на един приятел и там нагледно й обясних как всъщност се забременява. И какви точно движения трябва да се извършат. И тя се успокои. На другия ден тя ме заведе в квартирата на нейна приятелка… После излизахме и на другия ден, и на по-другия ден и чакахме пред киното, за да ни разкаже някой филма, за да има какво да казваме на родителите си. Нашите родители бяха по-любопитни от нас и ни разпитваха за съдържанието на филма. По-късно разбрах, че го правят не защото не ни вярват. А защото по този начин пестяха пари. Пък и не им се ходеше вече на кино, защото бяха спрели да се целуват. А бяха спрели да се целуват, защото целуваха децата си, вместо те да се целуват пред децата си. И ние растяхме с мисълта, че целувката е нещо срамно и аз си бършех страните колчем ме целунеше я мама, я някоя съседка на Дядо Дянко в Габрово. Така постепенно растяхме и озверявахме. Докато един ден не качим нашите собствени деца на „Конче“. И не започнем да говорим с тях като деца. Те ни се смееха, защото виждаха в каква нелепа ситуация ни поставят. И ни питаха за неща, които отдавна бяха научили из детските градини, играейки си на „Чичо доктор“ там. Моят син бе стигнал по-далеч в познанията си по медицина, защото знаеше всичко за зачеването, но нищо за смъртта… Щъркелите от детството му отдавна бяха отлетели в други детства и разнасяха познанията си за идването на нови братчета и сестричета в други семейства. Разпитваше ме от висотата на заетото пространство на раменете ми, аз се опитвах да отговарям в ритъма на кончето, в което той ме бе превърнал. Аз никога не съм дърпал дори уши на децата си, но моите деца така ми дърпаха ушите… Ако погледнете последната корица на книгата ще разберете защо съм сложил мой портрет от Владимир Киров - на него не се вижда колко големи са ми станали ушите от тази игра на конче с децата ми. Казах му да не ми дърпа толкова много ушите, защото ще се спъна и ще се убия като падна… „А като се убиеш какво ще стане с теб?“, попита и аз чистосърдечно му отвърнах, че когато се убие човек той умира. „Всички ли умират“, разбира се, че всички умират. Не можех да лъжа детето си, въпреки че вече подозирах кой клон на мистиката ще яхнем в следващия момент. „И мама ли“, продължи той. Е, първо ще умрат баба, дядо, замечтано започнах първата си екзистенциална лекция пред сина си аз… После аз, после мама… Сигурно по гласа ми е усетил, че този разговор не е за тази възраст. И заспа на раменете ми той. На другия ден се събудих до него, той бе седнал в леглото и плачеше. „Това пък защо“ попитах. Ами, защото като умрете всички кой ще се грижи за мен, като порасна… Защото егоизмът е първия признак на зрелостта, заради това…
Няма коментари:
Публикуване на коментар