И понеже днес е Световен ден на писането на ръка, си спомних мастилниците. Те бяха задължителни. И задължително ги мразехме. Сега никой не мрази таблетите, но тогава ние мразехме мастилниците. Странно — и таблета, и мастилницата се използват за писане... Само че от таблета не може вече да се изтрие нищо, защото влиза в облачното пространство, а писането с мастило можеше да те доближи с разтворената ръка на родителското тяло заради това, че е протекла мастилницата и ти е изцапала невъзвратимо бялата ризка.
А тези бели ризи бяха от перлон — вид найлон — с колосани яки... И струваха безбожно скъпо. Всичко, което е скъпо, е и безбожно, иначе как да си обясним изгонването на търговците от Храма... (Идиомите и поговорките понякога заместват часовете по религия, защото научаваш нещо от тях — като това защо едно нещо е безбожно скъпо, например.)
Понякога мастилниците не протичаха сами. Помагахме им на връщане от училище... Те обикновено бяха прибирани от вътрешната страна на чантата. А тази страна първа влизаше в досег с главата на някой от съучениците. Обичахме да се бием с чантите и бяхме доволни от тяхната тежест... Колкото по-тежка е една чанта, толкова изходът ти за успех при задължителен двубой след училище бе по-голям.
Писането с перодръжки понякога служеше и за извинителна бележка. Току по средата на диктовката някой съученик ще се провикне: „Другарко, разкрачи ми се перото“... Е, получаваше един плесник зад врата, ама отърваше диктовката. В такива моменти съвсем услужливо се обаждаше най-големият ти враг в класа и казваше, че носи резервно перо, и услужливо ти го подаваше. Тогава ти с поглед измерваш чия чанта е по-тежка и започваш още в час да мислиш стратегии...
До Втори клас задължително пишехме с перодръжки. След втори клас задължително се пишеше с писалки. Чак след това започвахме да пишем с химикали...
Но за предимствата на мастилниците... Представете си, че класният Димо Мянков Димов ти поиска бележника и в него напише, че утре чака твой родител — обикновено майка — да отиде при него във връзка с твоето домашно възпитание, което не е в синхрон с училищното. А там, в този бележник, ако не са ти писали слабата оценка по аритметика, защото бележникът си го „забравил“ вкъщи, Димо Мянков Димов показваше на майка ти дневника.
След такава среща имаш чувството, че майка ти се прибира с едно ухо вкъщи, тъй като ти си се загубил по пътя... И, за да се избегнат тези срещи, на помощ идваха мастилниците. Съвсем внимателно се оставяха капачките им полуотворени, а бележникът се оказва до мастилницата. Така поканата за родителска среща бива заличена и ти се прибираш и с двете си уши вкъщи...
Това нещо в облачното пространство не може да се случи. И не ти остава нищо друго, освен да разказваш приказки за мастилниците на внуците, които въздишат по онова време и сънуват как една мастилница им залива таблета...
Няма коментари:
Публикуване на коментар