вторник, 29 ноември 2011 г.

ДА ДУХАШ БЕЗПЛАТНО

Нощта е прекрасна, лятна, звездна – случвали са ми са и облачни и беззвездни нощи, които също са били прекрасни. Аз съм с опел кадет, но не това е важно. Важно е, че съм във Варна, където съм на гости.
Само преди месец спах в същия този град в колата, тъй като хотели свободни нямаше, пък не само хотели нямаше свободни. За свободни стаи в хотелите се искат и свободни средства, нали. Нека да си призная, че не винаги имам пари.
Дето се вика понякога пари за свирка на промоция на магистралата човек няма, па, камо ли за екстри към нея – примерно дупка към кавала... Пък било то и девета.
Не съм изпадал досега до там, че да спирам на Приселци по пътя за Бургас. Както всички знаят, с. Приселци е автоморгата на Варна. Там са се наредили и други разни работи край пътя, които могат такава болест да ти лепнат, че бързо да се озовеш и ти в морга. И всичко това само за пет лева.
Дето се вика, гумите са от теб – проститутката не е гумаджийница. Проститутката и без реглаж го поема, без балансиране на презерватива когато го има... Като го няма – още по-добре. Няма да се губи време за неговото слагане. С една дума девойките са по пълнителите, а не по техните обвивки.
А пък по-миналата година – седмица след като мама почина – по този път към Приселци закъсах с друга кола. Скъса се жилото на газта и колкото и да махах на отминаващите коли, никоя не спря. Пък бе към двадесет и два часа. Чак към един часа спря полицейска кола и ме издърпа до един осветен паркинг, където викнах неволята и вързах жилото на газта.
Можех, вместо да чакам така на пътя, да звънна един телефон до кака Маргарита във Варна, само че как да им звънна, като тридесет и две години не сме се виждали.
Опитвал съм се да ги намеря, но нали сме българи, когото и от роднините по бащина линия да съм питал никой не знаеше къде е моята първа братовчедка, жива ли е, здрава ли е. Пък и тя не е носила моята фамилия, тъй като е дъщеря на сестрата на баща ми. Зная, че има две деца – с адаша, Христо, сме си играли като малки, Вичето, дъщеря й, видях преди двадесет и няколко години на Златните пясъци... И пак без връзка.
Най-странното е, че преди месец спах пред дома на Вичето до арменската черква. Там бях паркирал колата.
Това, че там съм паркирал, сигурно е от кръвта. Надушил съм сигурно тази наша кръв. Трябва повече да й се доверявам на нея. Ако само знаех тогава, че кръвта съм надушил, да бях отворил вратата на колата паркирана току пред портата на Вичето, да отворя портата, да вляза вътре, да почукам на вратата, тя да ми отвори – или Данчо и Яна – децата на Вичето, да плеснем с ръце и да се прегърнем. Защото тридесет и две години съвсем не са малък период от време, нали. Дори и за такава надушваща кръв като нашата пак не са малко тези тридесет и две години, нали...
Но аз само съм паркирал колата пред дома на Вичето – докато тя е минавала край мен сигурно, легнал съм си в същата тази кола, докато се е прибирала вкъщи сигурно, събудил съм се след полунощ, защото съм чул тракането на токчетата от обувките й сигурно, после пак съм легнал и пак съм се събудил, докато дъщеря й Яна са я целували облегната на капака на ладата, сигурно – защото най-удобното превозно средство, върху което можеш да разцелуваш любимата е лада – не може такава таратайка да има аларма, че да свирне, нито пък някой ще се уплаши да не я одраскат тая лада, защото по-одраскано – даже по-изчукано нещо от тази моя кола са само проститутките на Приселци...
Преди около месец бях край морето – на тридесетина километра от Варна. Пак се сетих за братовчедка ми, пак ми стана мъчно. И това е ставало, докато съм минавал поне по няколко пъти на ден покрай сергията на входа на плажа, където е работила на кака Йоана – другата ми първа братовчедка от Варна и сестра на кака Маргарита – та на същата тази сергия, където е работила внучката на кака Йоана и дъщеря на Светла, която пък е дъщеря на кака Йоана...
Понякога е по-добре човек без роднини да кара не за друго, а защото почва да се обърква в роднинските линии – чинка, леля, тетин и тетинка, стринка, учинайка и на учинайка учинайковицата...
А, бе, ужас да те хване и на ужаса ужасинайковицата...
Вероятно пак кръвта е заговорила...
По друг начин не мога да си обясня това, което направих.
Просто няма друго обяснение...
Качих се една сутрин в колата, пришпорих я и...
И ето ме – в Габрово...
Могъл съм да потърся в услуги телефона на чичо Христо от Габрово – братовчед на баща ми. Знаех, че само той може със сигурност да ми каже телефона на някоя от каките ми... Спомням си, че всяка година той ходеше с кака Гълъбина – жена му – във Варна. А най-добре се почива на море, като се натресеш на роднини, нали.
Едва ли е престанала тази практика... Все пак сме габровци, нали.
Минах необходимите триста километра, намерих чичо Христо и сина му Григор – бивш вратар на бившия вече отбор по футбол „Чардафон Орловец – Габрово”.
И вече звъним на кака Йоана, и вече пътувам.
А колко лесно е могло да стане – вместо да спя в колата да почукам на вратата на Вичето, която си е същата маймуна – така им викаше татко навремето – или пък, минавайки покрай сергията, на която работи Йовчето да я заговоря, да открия в чертите й кака Йоана...
Колко лесно е било?...
Почти толкова лесно, колкото да се спре след Приселци по пътя за Бургас и зад храстите срещу скромните пет лева да ти посвирят малко... Или пък да се скарат роднини и така ако не с векове, поне с десетилетия да не си проговорят, въпреки че ги дели един въздух разстояние. Един дъх разстояние ги дели.
Един миг разстояние се оказа, че дели каките ми Йоана и Маргарита
Защото те са скарани и не си говорят петнадесетина години вече.
Но аз няма да ги сдобрявам.
Няма да ги сдобрявам, защото когато мама си отиде сдобрих батковците си Дончо и Стоян, които двадесет години деляха бащина къща. И когато се сдобриха батко Дончо получи инсулт, а шест месеца след това и батко Стоян направи същото.
Ами ако сдобря каките си Йоана и Маргарита те ще вземат да се гътнат. За какво ги търся аз толкова време, да вземат да се гътнат от щастие, че са си проговорили...
И, минавайки по пътеката в лозята над Варна, където живеят, преди да хлътна в лозето-двор на кака Йоана, край съседната порта, от вътрешна страна, зървам кака Маргарита. Питам я, дали ме познава, защото аз я познах тутакси. Въобще не се е променила моята кака – същите огромни диоптри, същата ниска и трътлеста и...
Сякаш леля Донка, сестрата на баща ми и нейна майка, виждам.
И и казвам кой съм, и тя плаче.
По това не само си приличаме, но си и мязаме по това.
Аз също плача. И не само сега...
Въобще си плача. Най-много на съветски – неруски – на съветски филми плача. А също и на песни за войната. Сигурно съм оплакал всеки загинал във Втората световна война, само не поименно. Колективно си ги оплаквам.
Та като си намерих каките въобще не ми се излиза от там.
Защото човек като е сам, нито сън го хваща, нито му се дояжда нещо, камо ли да си сготви. А изведнъж се озовах там, където те гледат в устата не каква простотия ще изтърсиш, а защото не са сигурни, че си се нахранил. Където залъците се броят не защото им се свиди, а защото все им се струва, че малко си ял, че малко неща си казал и трябва тези тридесет и две мълчани години – те са като „мълчана вода” тия години – да се изприказват, да си кажем болката не защото няма на кого да я кажеш, но друго е, когато прелееш от болката си на този, който твоята кръв носи...
То е нещо като скачени съдове, които са загубили връзка помежду си, запушил се е проводът между двата съда, но изведнъж се е отпушил и виждаш как от твоя съд рязко се изравнява налягането с другия, как дори се изпразва твоя съд и оттатък се вижда как другия направо ще прелее, избълбуква течността оттатък, после рязко се връща, почти се изпразва, но за това пък от твоята страна течността възвира направо...
И така избълбуках, че за месец – два качих няколко десетки килограма.
Голямо бълбукане му направихме – хеле я...
Е, спрях да ходя при кака Йоана, но това са други неща. Не, че с нещо ме е обидила. Просто не искам да се говори против другата. Кака Маргарита не говори толкова срещу кака Йоана и предпочитам да си седя при нея и да си плачем двамцата. И батко Стефан, и Вичона...
Пък някак си нещо и в съдбите ни ни свързва...
Идват вечер Вичоната – кога с Яна и Данчо, кога сама. Отивам с колата, вземам я от работа, качваме се горе на лозето, аз ги гледам, те ме гледат. А после си я връщам в града, защото от години не пия и нямам проблем с шофирането след гости.
И тия катаджии сега.
Нямат си друга работа, ами тръгнали посред нощите да ме спират. Че как няма да ме спрат, като съм със смоленска регистрация – откъде да знаят те, че аз направо си живея вече във Варна, че трябва да си закарам Вичето и Яна до арменската черква. Пък и като никога карам толкова бавно и нежно – направо нежно си карам и въобще не съм превишил скоростта, че да ме спират. Даже Вичона забележка не ми е направила още за бясното шофиране. Все ме заплашва, че ще слезе и няма да се качва повече при мен, ама не държи на думата си. Нали си падаме роднини. Ние на братята и сестрите си не държим, че на думата ли...
Добре, че си нямам брат или сестра. Сега поне само искам да си имам, ама ако си имах дали щях да го имам...
Само че те ме спират. Представя ми се единия дори, вади трегер, трябва да духам.
Рутинна проверка за алкохол.
Спокоен съм – не пия четиринадесета година вече. Само един път през тези четиринадесет години съм изпил половин боза, но като се сетих, че съдържа нула цяло и шест процента алкохол, хвърлих бутилчето.
Полицайчетата гледат трегера, гледат мен, пак трегера, пак мен...
Не може шофьор от Смолян посред лято в дванадесет посред нощ, пък капка алкохол да не е пил.
И втори път надувам – нещо като бис. Сигурно им е харесало как духам...
Пак същия резултат и момчетата ми благодарят, пък аз стоя и не мърдам. Питат ме какво чакам и им отвръщам, че си чакам петтях лева. Какви пет лева, питат те, а аз им отвръщам, че на магистралата за духане дават пет лева.
Нищо вече безплатно не правим.
Разбира се, момчетата се смеят. Нали са свикнали всеки да им бута поне пет лева, като го спрат, само и само нищо да не му правят. А аз им искам пет лева – за духане...
Преди тридесет и две години аз тия неща не ги знаех. Сега ги знам, но това не ме прави по-различен в очите на кака – защото няма различна кръв. Има различен начин на нейното ползване.

Христо СТОЯНОВ

1 коментар:

Анонимен каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.