ЗАЩО НЯМА ДА ПУБЛИКУВАМ В "НОВИНАР"

ЗАЩО НЯМА ДА ПУБЛИКУВАМ В "НОВИНАР"

Човек трябва да има и някакви хигиенни норми и навици. Да публикуваш във вестник, от който са ти заявили, че има забрана за текстове против правителството и да се публикуват непрекъснато текстове на графомани като Калин Терзийски е, меко казано, липса на всякакви хигиенни навици... Аз имам хигиенни навици - доказвам го непрекъснато и с книгите си, и с есетата си. Никога не съм правил компромиси заради "петтях лева" хонорар. Това е било и преди 1989 год., и сега. Тези, които ме познават, знаят за какво иде реч. Обидно е публицистични текстове да не се публикуват, а литературни опити с амбиция и апломб на гений да се рекламират широко из медийното пространство. Заради което и тежестта на вестника, на който съм отделил десет години от живота си, плюс последните няколко години като сътрудник, та тежестта на този вестник непрекъснато пада. Обидно е да коментираш събития във вестник, който вече няма позиция. Освен една - НАГАЖДАНЕ КЪМ СИЛНИТЕ НА ДЕНЯ.

Дори да бях проправителствено настроен не бих публикувал и ред в издание, което заявява, че не би публикувало критични статии за правителството.

Нека нагаждащите се за "петтях лева" да продължават своето сътрудничество. Аз имам книгите и читателите си. А те са по-важни от един вестник, нали... Защото усещайки само, че се съгласявам с политиката на това издание, моите читатели биха ми обърнали гръб.

А аз обичам да гледам хората в очите, не в задните части. Освен в случаите, когато задните части са по-изразителни от очите. А това обикновено са тези, които редовно се надупват на правителството...

Благодаря на всички, които са ме подкрепяли през цялото време. Текстовете може да ги четете в блога ми - тука нямам забрана още...

Долният текст е последното нещо, което бях пратил на "Новинар", но не видя бял свят...

                                      Ваш: Христо СТОЯНОВ

ИЗЛИШНИТЕ КНИЖАРНИЦИ

Коренът ми е от Западните покрайнини на България. От Източните покрайнини на следНьойска Сърбия. Дядо ми Андон седем години се е бил в Българските окопи, а когато се връща в с. Вучидел под връх Руй, Трънско, селото вече е в границите на Сърбия. Години на ред не е пускал децата си да ходят на училище и ги е учил на четмо и писмо вкъщи. Накрая на годината е отивал с дамаджана ракия при даскала и той е давал свидетелства на децата му – моите лели, вуйчовци и моята майка. Имало е случаи, когато току-що родилата ми баба е ставала от родилното ложе и е тръгвала след дядо ми, изкаран на разстрел от сръбските граничари. Казваше: „Цръва ми се влачише” и, оставяйки кървава диря по снега с влачещата се плацента или там каквото излиза от родилката след раждане, баба ми е заставала между пушките и дядо ми с думите: „Първо мене пуцайте, после Андону”…

Баба ми бе неграмотна.

Но не е въпросът в грамотността на баба ми. Въпросът е в нещо друго – връзката на баба ми с книжарниците. Тази връзка е косвена.

Едно от децата на баба и дядо, след като идват в България през 1945 год., остава в Сърбия. Леля Дарка ражда двете си деца преди цялото семейство да емигрира в България. Не бях виждал батко Станко и кака Райна четиридесет и пет години. По време на бомбардировките над Белград самолетите минаваха над Смолян и аз знаех, че отиват да хвърлят бомби не над Белград, а върху моята кръв. Вдигах телефона и се обаждах на Станко да се пази. Тези бомби щяха да бъдат хвърлени върху главите на моите първи братовчеди, върху главите на техните деца, мои племенници, върху главите на техните деца…

Мина време и реших да отида в Белград. Бяха живи и здрави. И това не е пряко свързано с книжарниците.

С книжарниците бе свързана Сърбия. Една страна, която трябваше да ненавиждам ме караше да се гордея, че моят род тръгва от там.

Странно, нали…

Разхождах се по „Княз Михайлога” и не вярвах на очите си. В началото на улицата имаше няколко луксозни магазина. И единадесет книжарници. Единадесет книжарници и една библиотека.

И единадесетте книжарници бяха на улица, която като наемни отношения бе най-скъпата част на Сърбия. Резонно е тук да бъдат най-високите наеми на Сърбия. Книжарниците са на няколко етажа, като задължително има и галерия…

В най-скъпата част на Сърбия има книжарници и галерии, които са пълни с хора. Денонощно са пълни с хора. Защото две от книжарниците са с двадесет и четири (24) часов работен ден.

Една от книжарниците работи до 24 (двадесет и четири) часа посред нощ.

Както и Градската Белградска библиотека…

Господи, си казвах, тези хора в книжарници ли са правени, какво прави една балканска нация, зачената между плескавици и врла ракия в книжни магазини?

И купуват книги, дискове с музика – преобладава етноджаз, класика и поп-музика…

Опитвам се в тяхната преса да намеря този български хленч по убиваната от държавата култура, от държавата-мащеха, държавата-убиец… Не намерих нито едно такова заглавие.

Дори хленч за това, намек за хленч, че някой от книжните магазини не е подпомогнат, че някъде фалира книжен магазин…

Не…

Няма и намек за това. Защото тези книжарници, галерии, музикални магазини се издържат от читателите, колекционерите и меломаните. Защото те влизат, избират, купуват и излизат. Защото там видях така забравените опашки за книги. Малки, но качествени опашки за книги.

Пред касите…

Писатели стояха зад витрините, зад плакатите и надписваха книги…

И всичко това в една Сърбия, с разрушено Министерство на отбраната, което няма да бъде ремонтирано, защото е „за упомен”.

С разрушеното от бомбардировките радио – исто за упомен…

А ние влизаме в София и заобикаляме книжарниците. И после хленчим, че държавата не била направила нищо за тях. Че какво трябва да прави държавата – да изкупи книгите ли?

Та нали книжарницата е търговски обект – да влезем, да й изкупим книгите ние. Като ги купим и книжарниците ще имат, и издателите ще имат, а пък писателите няма да хленчат, а ще си напишат своя „Мост над Дрина”…

Но по-лесно е да оплачеш нещо, което никой не иска да забележи, вместо да напишеш такова произведение, което ще накара читателите да влязат в книжарницата, а от оборота тя ще може да си плати режийните, наема, заплатите на книжарите.

Само че като как ще стане това… Българският писател е забелижим с хленча си, не с книгите, които е написал…

И ми е страшно болно, че дядо не е станал сърбин. Или поне малко сърбин да бе станал – колкото заради четенето, не за друго…

                                                        Христо СТОЯНОВ