ИЗМИСЛЕНИЯТ ЖИВОТ

ИЗМИСЛЕНИЯТ ЖИВОТ

Понякога човек не знае откъде да започне. Човек не знае понякога откъде да започне да живее… И нарича живот всичко, което е свързано с дишането. Особено с учестено дишане. Колкото е по учестено едно дишане, толкова повече дишащият прилича на жив. Бих се съгласил с всичко това – господи, и аз съм дишал учестено, господи, колко учестено съм дишал и съм мислил, че това е животът – та бих се съгласил с всичко това, ако животът наистина съществува само в този си вид. Нали Бог би ни създал тогава с такива бели дробове, с така учестено функциониращи бели дробове. Дали ако бяхме родени с такава функционалност на дихателния такт забавеното дишане нямаше да изглежда като истински живот?!...

Защото животът наистина понякога съществува само като начин на дишане, а не като начин на мислене. Защото животът всъщност започва от начина, по който го измисляме. Защото ние не дишаме живота, ние мислим живота си.

Първо си го представяме, а после започваме да формираме представата си. Формираме я от начина си на съществуване, формираме хората в нашия живот – защото не обществото формира нас, а ние формираме обществото.

Създаваме един кръг от търпими типове край нас и започваме постепенно да ги отделяме – плявата от зърното. Не хората си отиват от нас, ние гоним хората от нашия свят. От нашия живот гоним хората.

Защото не са се пригодили към живота, който живеем. Не дишат по едно и също време учестено с нас, разминават се дишанията ни и ние ги отделяме от себе си.

Почти като в секса, нали. Колкото по неедновременно правим любов с някого – прибързана ерекция, забавен оргазъм (което значи, че другият е избързващ оргазъм), толкова повече вероятността да дишаш дълго с този човек намалява. Или се стига до ниво на търпимост… Но търпимостта не е начин на живот, тя е начин на съществуване. Защото животът с някого не е като съществуване с някого.

Животът с някого е още една представа за живота, разширяване на неговите граници. Животът с някого е начин на мислене, а не начин на дишане. Освен ако животът не представлява само дишане, а не представи.

Всъщност, като се замисли човек, животът е виртуален. Ако не го измисляме ежечасно той не съществува. И не, защото няма начин да съществува, а защото самият живот отказва да съществува…

Животът е като времето. Времето, което не съществува. Времето е измислено в момента, в който сме осъзнали не живота, а смъртта. Защото започваме да броим дните до края. Изведнъж разбираме, че някой е живял толкова и толкова луни, защото времето се измерва с луни. После идват часовете. Преди луните е било слънцето…

Между слънцето, луната и часовете намираме нещо общо. Общото е тъмната и светлата страна. Времето се измерва с тъмна и светла страна. Тъмната страна обаче е неизмерима – тя няма граници. А няма граници, защото не се виждат. Ние се страхуваме от безкрайното. Заради това животът ни е само светлата страна, видимата. Другото е дишане, туптене на сърце, пръст и червеи. Светлата страна дава очертания и ние сме доволни от очертанията. Очертанията са край на нещо. Ние обичаме края. Оттатък очертанията е тъмната страна. Лицето на един човек е от светла до безкрайна страна. Там, където не е осветено това лице, започва неговата безкрайност…

Ние искаме нашият кръг от живота ни да е осветен - безкрайността му ни смущава. И подреждаме мислите си откъм светлата страна и започваме да ги живеем. Мислите превръщаме в представи така, както дърводелецът превръща в столове, маси, черчевета изсечените за целта гори…

Ние приемаме масите и леглата за част от живота ни – ние обзавеждаме не стаите, живота си обзавеждаме с тях. Защото искаме да се храним, да общуваме с нашите избраници – защото ние сме избрали тези хора да дишат с нас – да си лягаме в леглата, да потъваме един в друг така, както мислите ни, представите ни за живот потъват една в друга.

Понякога от тези представи остават само водни кръгчета, воден кръг само остава. Но и той е за кратко. А е за кратко не, защото сме го вкарали във времето. Водните кръгове съществуват безкрайно, но невидимо. Те не се простират от един часа и тридесет и пет минути, а се простират отвъд нашите представи за видимо. Защото оставят следи. Невидими.

Само ние мислим, че водните кръгове спират да съществуват след толкова и толкова минути разширение. Водните кръгове продължават отвъд времето, разширяват се, разширяват вселената… Точно там се намира животът… Останалото е безсмислица. Всъщност видимата част на живота, това, което сме свикнали да наричаме живот, е неговата безсмислица. Защото не можем да прозрем отвъд, не можем да го измислим този живот отвъд представите. А представата за живот е самият живот.

След като не можем да си представим отвъд дишането, яденето, секса, оригването другото, онова отвъд осветените граници, значи ние още не сме започнали да живеем…

Все още не сме започнали да живеем…

                                                                                          Христо СТОЯНОВ