ЛЮБОПИТСТВО, СУЕТА И СТАРИ ДАНТЕЛИ

ЛЮБОПИТСТВО, СУЕТА И СТАРИ ДАНТЕЛИ
                                       На Елеонора Атанасова

Те са две. И са сестри. За разлика от дърветата нямат годишни кръгове, показващи годините им. Но са напукани като кора на вековен бор. Разликата е само в това, че на боровата кора пукнатините са отвесни, техните са хоризонтални. Само по горните им устни пукнатините – защото това не са вече бръчки – та само по горните им устни пукнатините са отвесни. Личи си, че някога са били бръчки, а преди това били онези момински устни, които можеш да целуваш… до попукване.

Въпреки че живеят в стара аристократична къща – такива жени не могат да живеят в нова селска къща – не сменят огледалата, които вероятно са от техните баби. От първите, нанесли се в този дом след построяването му. Огледалата показват само сенките им и те си въобразяват пред тях, че са още млади. Защото амалгамата на огледалата е почерняла, олющила се е вече и бръчките могат да минат за дефект на стъклото, а не за дефект на времето, което има свойството само да състарява.

Да…

Времето има най-страшния дефект…

Да състарява…

И да ти напомня, че дните са ти преброени, с каквито и дантели да се труфиш, с каквито и помади да се опитваш да скриеш следите от онова безмилостно рало, което минава първо през челото, после през шията, бръчките образуват нещо като гуша… Страшно нещо е времето…

Особено след като навършиш осемдесет.

Не дай си боже обаче да кажеш на такива в напреднала младост дами, че изглеждат толкова млади, че никой не би им дал осемдесет. Защото те веднага ще се сопнат и ще кажат, че като че ли вчера са навършили седемдесет години. В такива случаи под вчера се разбират няколко десетилетия…

Но трябва да си бил… Трябва да си бил на тези години, за да го разбереш…

Но няма човек, който да се е върнал от тези години назад във времето…

Когато ги прескочиш обаче осъзнаваш, че пукнатините по лицето, по тялото са само намек от природата, че постепенно отиваш към обратната страна на ливадата. Че идва времето, когато през тръбичките на глухарчето ще наблюдаваш изгрева и залеза като капитан на подводница. Като капитан на подземница…

И опита да прозреш това време, седнал на припек пред къщи на пейката ти дава вид на мъдрец…

Мъдростта има няколко белега – пейка, опрян на пейката бастун и дълга като на мура бяла брада… Бялата брада е лишеят на старостта…

Двете старици – пепел ми на езика – имали всички атрибути за мъдрост с изключение на брадите и заради това били твърде закачливи с природата…

Въобще, както би казал дядо ми, на жената мъдростта не й се удава… Даже в народните приказки още няма жена мъдрец. Но стари дантели винаги и се удават и двете дами – това е точната дума за тях – често се кипрели пред олющените стъкла, чиито черни петна само напомняли, че някога са били огледала.

Двете били сестри – понякога възрастните дами могат да бъдат сестри и от любов и преданост една към друга да си останат моми… Живеели си в мир и сговор, защото не са имали челяд, която да ги насъсква една срещу друга за задължително присвоени имоти и сребърни лъжички от наследството…

Забравих да кажа само, че най-характерната черта на моминството е любопитството и именно то не напуснало тези достопочтени дами до този момент.

Същото това любопитство ги накарало един ден да си купят ковчег. Тъй като не само давали вид, но и били стари аристократки на държавна пенсия, те нямали пари за два ковчега. При това той не бил предвиден в месечните разходи, тъй като подобен атрибут в къщата въобще не бил наложителен. Дори за реквизит не им трябвал, въпреки че покупката му имала точно такава цел.

Просто и на двете в един момент им хрумнало да се снимат и да видят после на снимка как ще изглеждат на своите погребения.

Представете си как две достопочтени дами седят пред камината вечер и разглеждат снимки от собственото си погребение… Само човек с фантазия може да си позволи такова разточителство и семеен уют…

Набрали цветя от градината, положили чаршаф, бял като за първа брачна нощ, направили на чаршафа плисета като на ученичка от първа девическа гимназия в края на двайсте години на миналия век…

Само добре поддържаните през годините взаимоотношения между двете попречило да се скарат коя първа да легне в ковчега и по-младата отстъпила на кака си. Между прочем тя винаги се е обръщала с това обръщение към по-старшата си сестра, която се наместила удобно в аксесоара тъй, сякаш нямало никога повече да излезе от там.

По-малката сестра излязла от къщата, отишла до фотото – то се намирало през една къща от тях, повикала фотографа, той нямал работа в момента – той въобще нямал работа вече и се зарадвал за възможността да прави художествена фотография на съседката си, легнала в ковчега.

Пристигнали в къщата, той направил не малко кадри на легналата в реквизита дама, която междувременно се била унесла и изглеждала като истинска в ковчега. Не че не била истинска, ама изглеждала съвсем като умряла.

Сестра й, която освен че била по-млада, ами се била и уморила от това ходене до фотографа, започнала да пипа все по-упорито кака си с думите:

-Стани, ма како… Стани аз да легна, - което напомняло на тъй характерното жалостиво оплакване по тези географски ширини…

Фотографът, свършил със снимките, стоял отстрани като ням свидетел на скръбта на сестрата, тъй като си помислил, че по-голямата от двете наистина се е преместила в отвъдното, а сестра й, останала съвсем сама на този свят я моли да я вземе със себе си така, както по-малка сестра винаги плаче пред по голямата и иска да я вземат на първата любовна среща…

Заспалата се сепнала, понадигнала се от ковчега и погледнала фотографа не в обектива, а директно в очите.

Никой не може да се сети какво е станало точно в този момент.

Ако мислите, че си е плюл на петите, без да иска да му се плати за услугата, жестоко се лъжете. Освен, че не е поискал да се плати за заснетите кадри, фотографът се сринал на пода и умрял…

Съвсем наистински. Но нито една от двете сестри не могла да привежда в действие фотоапарата и това останало запечатано само в смъртния акт…

Всъщност в смъртния акт имало записано само, че е починал от инфаркт…

                                                                               ХРИСТО СТОЯНОВ