неделя, 28 октомври 2012 г.

ХОДЖА


ХОДЖА

Ако това се бе случило в края на двайсти век, разбирам… Ама се случва в началото на двадесет и първи век и ми е трудно да го повярвам. Аз дори не бих си и помислил такова нещо, ама сега, като си го помисля и вътрешно се изчервявам, а външно давам вид, че не мога да се изчервя…
Случката става с Петко Михов. Петко Михов е мъжко момче, въпреки че точно този тип хора сега масово ги оплюват. Беше наблюдаващото ченге в Съюза на българските писатели преди една дата, която остана в края на миналия век. Общото между милиционера и полицая си остава „ченгето”… Иначе нищо общо няма…
Та на Петко Михов никой навремето не би се осмелил да открадне колата. Първо, защото тогава коли не крадяха и, второ, кой ще открадне кола на милиционер. Такъв смелчага тогава не можеше да се намери…
Тогава най-големите смелчаги бяха кандидат-членове на БКП, от което им остана тъжният спомен, че не са ги приели и сега се блъскат като дисиденти в гърдите. Ама Петко ги познава същите тези хора, от услугите им се е ползвал…
Всъщност тяхната готовност да услужат тогава беше равносилна само с готовността на тоалетна хартия „ЕМЕКА” сега… Тогавашното лизане на задници сега го представят като бъркане в сфинктер Тогава те не само бяха готови, но и клепаха пред Петко колегите си, а Петко се чудеше как да спасява оклепаните. Тези, които най-много доносничели пред Петко сега най-чистосърдечно го мразят… Мислите, че го мразят, щото това им е природата? Не. Те го мразят, защото той за тях знае това, което и те не знаят за себе си.
Ама Петко се оттегли от омразата и се засели в едно село близо до Две могили, Русенско.
Почти като Кандид на Волтер Петко си копае градината, общува със съселяните си и въобще не може да повярва, че извън това село някой го мрази, някой краде коли и въобще не може да повярва, че другаде освен в това село може да има живот. 
Извън това село за Петко животът е извънземен и, ако се вгледаш внимателно излиза, че Петко Михов има два живота. Единият е истински и сегашен, а предишният му живот е бил в качеството му на извънземен.
Даже като му откраднали колата, паркирана пред бащината му къща, не могъл да повярва и се огледал надолу по пътя да не би случайно превозното средство да е поело само надолу към кръчмата, тъй като спирачките не били съвсем в ред…
Нямало никъде такава кола. Дори в смесения магазин в центъра я нямало, въпреки че от там можеш да си купиш всичко – от захар до чисто нова лека кола втора употреба.
Ама неговата кола, кимнали на няколко езика пиещите в магазина, използван в късните часове за кръчма, въобще не се е навъртала насам и дори никой не я е предлагал за продан.
Почакал Петко ден, почакал два с надеждата, че някой си е услужил с превозното средство и ще я върне, ама никой и не си помислял да свърши такова нещо. 
И се посъветвало пенсионираното ченге, което било милиционер навремето, какво да прави. И от съвета на пиещите старейшини в магазина, който се превръщал в кръчма с показатели на Народно събрание, друг съвет освен да не вярва но полицията не могли да му дадат. Но за това пък го посъветвали да отиде в общинския център на ходжа. Ходжата поне можел да му каже къде точно са скрили колата. Бил толкова точен, че най-много да сбърка метър-два в топографската си точност…
Вдигнал се Петко и заминал на другия ден рано-рано с друг закъсал от селото да питат ходжата. Таня му дала бучка захар, косъм от кучето, което не се е разлаяло дори, когато взимали колата непознати още хора да си услужат… Понеже нямали захар на бучки те купили специално предишния ден една кутия, за да може да пренощува в къщата, че да може ходжата през кристалчетата да прозре точното местонахождение на търсеното нещо…
И заминали за общинския център при ходжата.
Първо влязъл приятелят на Петко. Петко се навеждал, правел се, че си връзва обувките, да не би някой случайно да го види, че е на ходжа и да го издаде…, Въпреки че няма вече на кого да го издаде, освен на жълтите вестници, които приличат в сегашния си вид на доносите, които му носели меките като тоалетна хартия „емека” писатели…
Да издадат сега „ИЗБРАНИ ДОНОСИ” поне да влязат с нещо в литературата, защото, от писане на доноси те не успяха да напишат собствените си книги… 
По някое време, червен като рак и с видима пяна на устата приятелят му направо изхвърчал от вратата, зад която бил заветният ходжа и Петко се уплашил за приятеля си, с когото вечер си пийвал ичкията.
Попитал той какво става, а оня, червеният като рак приятел само успял да каже: „Влез, влез… Ще видиш”…
И седнал на една пейка да си сменя цвета от червен на бледен…
Петко влязъл при ходжата, който си седял спокойно на кревата… Явно бил в предтрансово състояние, характерно за всички ходжи, които се занимавали с топография и топонимия с цел откриване на загубени или откраднати неща от клиентите. Обикновено клиентите си губели парите при ходжите, ама последна надежда им е все пак…
Ходжата погледнал Петко в очите, опитал се да стигне по-навътре, ама Петко не дал и ходжата решил да проникне от другаде в съкровените на бившия милиционер места, който никога не станал полицай…
Повдигнал ходжата ръка, изпружил показалеца към клиента, после го свил обърнат нагоре, после пак го изправил, после пак го свил… Петко приближил към ходжата, който вече давал вид, че знае точно каква причина и трагедия е докарала клиента при него…
И когато Петко приближил на една ръка разстояние, ходжата ей тъй, както бил с обърната нагоре длан, започнал да почесва клиента си между чатала… 
Двете кристални топки, за каквито вероятно ходжата смятал тестисите на клиентите си обаче не се поддали на нежната подкана да издадат къде точно се крие колата. То, ако така ставаше, Петко можеше да си ги пита сам вкъщи, където и баня си има, и удобства някакви…
И Петко, с риск да остави изскубнати в ръцете на ходжата мъжките си атрибути, изхвърчал навън да предупреди, че ей сега се връща да вземе живота на ходжата… Не го направил веднага. Решил първо да предупреди…
Ей такива неща стават като не вярваш, че „нашата полиция” те пази…

                                         Христо СТОЯНОВ

Няма коментари: