Времето е само за разходки. В
Морската градина. Във Варна. Това и правя. Малко преди пролет е, но поне
февруари е на свършване. Февруари е на изчерпване, като се замислиш. Нали започва
с почерпка по Трифон Зарезан, нормално е да се изчерпи накрая. Разхождам се
покрай морето, после се връщам през морската градина. Преди три години правех
това с колело сутрин към пет - пет и половина. Сега обаче минавам пеш. Оглеждам
се зад дърветата, за да зърна старите си познайници. Има лисици в Морската
градина на Варна, но не се виждат днес и тук. Те са някъде накрая, към „Почивка”.
Тука е районът на „Хоризонт”, не са си маркирали тази територия. Тази територия
е за спортуващи, въпреки че спортните съоръжения са между „Хоризонт” и „Почивка”.
Тука е за кучета. Домашни любимци, които биха могли да изкарат някой ген изпод
плетените или шити кожухчета и обути в калцуни лапи и да го насъскат по
лисиците. Да извадят някой заспал изпод плюшените и плетени елечета ген и да
насъскат този ген по лисиците. Между домашните любимци във Варна като че ли няма
нито един, който може да си лепне прякора Босия. Тука няма боси кучета. Въобще
дали има кучета?!... Фризирани, облечени, обути… Как да си маркират територия?...
Нали заради това трябва да им се разкопчае елекът… Дори на катериците не посягат.
Направо ще се сблъскат с катерица. Чак си представям куче-катерица вече. До такава
степен са си близки, че дори не си обръщат внимание. Май Мичуринският дух се обади
в мен. Той кръстосвал всичко – дини с тикви, ягоди с череши – нали така и
починал. Паднал от една ягода, докато се опитвал да откъсне череша...А не е
имал деца, защото по навик от кръстосването, когато започнал да прави деца кръстосал
на жена си краката. Ако е имал малко повече сексуален опит е могъл и така. Със
затворени крака. Ама в оная книжка „Мъжът и жената интимно” точно тази поза липсваше.
Господи, социалистическата „Кама сутра” се наричаше „Мъжът и жената интимно”…
Та си представям как куче с катерича опашка прескача от клон на клон в Морската
градина. И за да не му поникнат криле собственичките са му стегнали елече – да
спрат растежа на крилете…Ето защо няма кучешки ангели… Май попадам в един сън и
заради това, като минава група колоездачи – професионални при това – не им
обръщам внимание. Периферното ми зрение забелязва подробности, които със сигурност
доказват, че не са ония лисици, които искам да зърна. Като обикалях с колелото
виждах как пенсионерите заделят от кокалчето си и носят сутрин тайно да хранят
лисиците. После отиват на митинг да скандират, че пенсиите не стигат за кисело
мляко. Ами като си дават пари за месо с кокал, за да заделят за лисиците, как
ще им се намерят пари за кисело мляко?!... Това не беше смешно, както би казал
Васил Сотиров. Нещо ме кара да преброя колоездачите в перфектните им облекла –
прилепнали по тялото като неопрен за водолази, в бяло и зелено… Възседнали скъпи
бегачи, запотени отпиват вода в движение… Мама, ако беше тука, щеше да ги
нахока за това. Плашеше ме, че запотен не трябва да пия вода, защото са щели да
ми се оплетат червата. Колоездачите са четиринадесет и се отличават от облечените
кучета само по това, че са възседнали колелета, всяко от което сигурно на
цената на моята кола, която не е евтина… Те щяха така и да си отминат и да
забравя дори, че съм ги срещнал. По-скоро, че са ме надминали. Което е и нормално.
И тъкмо да ги забравя, докато са още гърбом пред очите ми, зад мен се чува едно
дрънчене на ламарини, пъхтене на миньор… Въобще нещото, което чувам, натиска педали
пред изумения ми поглед и вече се слива с групата от професионални колоездачи.
Нещото е възседнало колело „Балкан”, вероятно взето от някоя маза, защото е
порядъчно ръждясало и веригата дрънчи така, сякаш са вързани сто синджира роби…Но
като виждам и скрапа на багажника отзад разбирам, защо циганите са прескочили
робовладелския строй. Ами циганин метал не задържа, робство ли ще задържи… Че
той дори като роб ще си продаде веригите на вторични суровини. „Вериги за скрап
продаааваамм”… Човекът, свикнал да кара само конска единица до сега, развява
каплата на колелото отзад – предното колело няма капла, и стопът отзад заплашва
всеки миг да падне и да опръска с червените си отблясъци асфалта на Морската
градина. Върху багажника на колелото дрънчат допълнително няколко железа, готови
да осигурят след съответния алъш-вериш в пункта за вторични суровини, ако не саламът,
то поне хлябът на семейството барабар с цигарите и патронче гроздомицин. Цялото
това съоръжение възседнато от мангал с цигано-ромски произход отвсякъде, който
прилича повече на снежинка от изгоряла гума, нежели на…Както и да е. Да не изпадам
в подробности, защото със сигурност ще стигна до извода, че покрай мен,
възседнал съоръжението, минава представител на оня етнос, на оная раса, която
може да бъде определена само като циганите на негрите. Поне толкова черен, въпреки
избилата руменина, за която можеше само да се досети човек, но не може да се
мине без нея. Представата за руменина идва от натискането на педалите, целеустремеността
на това съоръжение да се слее с колоездачите, да стане част от професионалния
им екип, на част от обществото, в което всички ние живеем, но никога не
намираме място за един мангал от цигано-ромски произход. По напрежението в тялото
му, по усилията, които полага съм сигурен, че до финала той ще се слее с
колоездачите, въпреки професионалните им колелета за хиляди едното, въпреки неопрените,
които намаляват въздушното съпротивление, въпреки годините тренировки… Страшното
обаче в ситуацията е не неговото сливане с групата. Страшното ще настъпи
тогава, когато той направи всичко възможно да елиминира групата, да излезе пред
нея. Като междувременно обере от падналите колоездачи бегачите, за да ги
предаде и тях в пункта за вторични суровини. Без да се раздели със своето раздрънкано
старо колело тип „Балкан”, което дори и за вторични суровини не става вече… Ами
това е…
Няма коментари:
Публикуване на коментар