ЕДНО ИНТЕРВЮ НА ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ

Кога ще стане така, че една книга да се напише сама? 

- Ако тя наистина е книга значи, че се е написала сама. Винаги си спомням при подобен въпрос отговора на Толстой, когато го запитали защо Ана Каренина се самоубива. Великият Толстой отговаря: „Откъде да зная, че ще се хвърли Анушка под влака”… При такъв отговор не можеш дори за миг да допуснеш, че книгата не се е написала сама. Всъщност истинската книга до известна степен пише автора… Не авторът пише книгата, а книгата написва автора… Тя го променя и променяйки се той общува с героите. Истинските книги са общуване на автора с героите, а не тяхното натрапване на читателите. Последното е маниерността на някои интелектуални графоманчета в последно време, създали едно „ноемврийско поколение” в литературата – Георги Господинов,йордан ефтимов, Калин Терзийски… Имам усещането, че те не са закърмени с мляко, а директно са започнали да се кърмят с пръстите на ръцете си… За съжаление тяхното медийно присъствие не дава възможност читателят да се обърне и да види стойностните автори… Но има и стойностни читатели – докъде стигнахме, а?!... Преди години имаше стойностни писатели, сега търсим стойностни читатели… Но читателят е отражение на литературния процес – не на литературата, а на процесите. При малко стойностна литература не може да се търси количество от стойностни автори…

Защо провокацията стана част от литературата? 

- Литературата винаги е била провокация… Първо идеята за едно произведение е провокация към автора, после идва и самото произведение, което провокира читателя. Нима „Хаджи Димитър” не е провокация? Или „Хамлет” не е провокация… Литературното произведение е онази кукичка, за която се хваща философът, художникът, композиторът, физикът, ако щеш. Представи си развитието на подводничарството без Жюл Верн… Космическите изследвания без Жюл Верн или мита за Икар… Трансплантациите, които станаха ежедневие, може ли да си ги представим без „Главата на доктор Дулитъл” или пък „Човекът – амфибия”… Може да се каже, че генното инженерство тръгва от „Човекът-амфибия”… „Илиядата” на Омир не провокира ли Шлиман да открие Троя?... „Градът на слънцето” не провокира ли мечтата на човечеството за друг живот?... В този смисъл едно литературно произведение не може да бъде друго, освен провокация… Ако имаш предвид нещо друго, примерно, амбицията на някои автори да бъдат забелязани, създавайки нещо, подобно на литературно произведение… Като споменатите горе, но в обратен ред: Калин Терзийски, й.е., Георги Господинов… Но все пак иде реч за литература, а не за въпросните господа, опущени в литературното пространство…

Как ще опишеш една бреза? 

- Брезата може да се опише с една дума: РУСИЯ… Ако някой може да я опише по друг начин – нека опита…

Какво е бунт? 

- Бунтът е характерното състояние на човешкия дух. Самите научни открития са бунт срещу неоткритите закони на природата. Отделянето на самолета или ракетата от земята е бунт срещу земното притегляне. Новите течения в изкуството – литература, живопис, музика – е бунт срещу закърнели постулати в тях. Еволюцията е бунт срещу умъртвената природа… Бунтът е, или поне трябва да бъде, характерното състояние на човешката душа. Тропането на детето в магазина за играчки е първият бунт срещу властта на родителя, първата нападната в детството ни черешова градина е бунтът срещу собствеността… Първите социалистически революции не са през 1917 год. в Русия. Първите социалистически революции са обраните бостани в детството, джанките в двора на съседа… Тези бунтове трябва да ги съхраняваме, но под друга форма… Това е работата на литературата – да покаже формите на бунтовете в бъдеще време. 

Когато няма вече история и всичко е какво......минало, или бъдеще? 

- Историята може да не се напише, но това не значи, че я няма. Тя може да бъде изопачавана, но това не значи, че не може под изопачената история да открием истинската. Нашата история е писана от други летописци – византийски, руски, отомански, гръцки, английски, френски… Това не значи, че нямаме история. Имах една поема преди няколко десетилетия… В нея казах, че „миналото е миг променящо се бъдеще”… Ето, началото на изречението е вече в миналото, а краят му е в бъдещето… Непрекъснато променящото се бъдеще е вече минало. Нястоящето, по-скоро, не съществува… Ние живеем разкрачени между минало и бъдеще. Когато те започнат да се разделят благодарение на нашите невъзможни представи идва оня миг на разчекването. Знаеш оня страшен начин на умъртвяване на враговете, разчеквани от два или четири коня…Къде е настоящето в случая? Няма такова… 

Как сега се излиза от това състояние? 

- Ние сме в състоянието, променяйки го. Това е бунтът, за който говорихме. Промяната. Трябва визия, за да променяме. Останалото е лоша кръв. Не искам да излизам от състоянието, искам да го променя. Заради това останах в България. Тези, които излязоха, не променят. Те не могат да създават и заради това тяхната кръв е слаба кръв. Които остават тука създават един здрав генофонд, защото променят…

Писането не е сълза, то е плач, приятелю. Ти за какво плачеш? 

- За мама… 

Ако ги нямаше помаците, за кого щеше да пишеш? 

- Щях да си ги създам… Това – в кръга на шегата… Преди да напиша „Скритият живот на една помакиня” имах седем стихосбирки… Пишех есеистика. Пък и в прозата не останах с помаците. „Копелето – евангелие от Юда”, „Другият В. Левски”, „Аз, доносчикът”, мемоарните „До СтрасТбург и назад” и „Глутница за единаци”, книгите с публицистика… Ако някой е дошъл да напише нещо на този свят, то той ще го напише… Мислиш ли, че ако нямаше идиоти Достоевски нямаше да има за какво да пише?!...

Как се става писател днес - събуждаш се и решаваш, че си велик. Така ли е? 

- За да си писател просто не трябва да се събуждаш. Трябва да събудиш другите, а ти да си в състояние на будна кома. Да. Писателят е в будна кома и от това състояние внушава на обкръжаващите го своите сънища…