неделя, 15 юни 2014 г.

ХАТЪР

„1. Угода, удоволствие. За твой хатър оставам.2. Воля, желание, изискване. Всички се съобразяваха с неговия хатър.3. Проявено внимание, почит, уважение. За хатър на белите му коси.

• Не скършвам/прекършвам хатъра. Разг. Не се противопоставям на желанието.
• Струвам хатър. Диал. Отнасям се благосклонно към някого.”
                                                                                                  ТЪЛКОВЕН РЕЧНИК



Тези неща ги пише в тълковния речник. Преди обаче да се появи тълковен речник ние не трошахме хатъра на близките си. И на учителите си не трошахме хатъра. А на възрастни хора сваляхме шапки, докато те повдигаха с два пръста своите бомбета – знак, че са видели нашата почит към тях. Тогава младите ги забелязвахме. Сега забелязваме само когато ги няма. Защото когато ги има, ни дразнят. Мисля, че обърках времената. Би трябвало да бъде: Тогава младите НИ забелязваха, а не – ГИ забелязвахме… Защото младите бяхме ние. И въобще не съм съгласен, че младото поколение е изтървано. То не е изтървано поколение, а натирено. За да не се занимаваме с него ние го натирихме по площадите, защото нямаме опит в протестирането. Ние имаме опит в простирането… На нааканите гащи… Ние сме последното поколение с такива гащи – след нас идват памперсите… Но за хатъра… Оказва се, че хатъра не е само възпитание, а състояние на духа. Сега трошенето на хатър е мода, преди беше достолепие. Сега достолепието е лош навик и подмазвачество, преди беше поведение. Учеха ни да сваляме шапки при разговор с възрастен човек, при влизане в книжарница, училище, хлебарница, църква… Ако нямаше църква сваляхме шапки в партийния дом, защото тогава имаше партийни домове… Сега имаме партийни централи. Това е като носталгия по младост. По-скоро носталгия по детство. Защото в младостта мечтаехме да премахнем партийните домове, за да не сваляме шапки. Защото изразът „Свалям ти шапка” бе символ на възпитание. И все още значеше УВАЖЕНИЕ. Все още се учудвам, че в книжарница, в която има книги на Шекспир, Достоевски, Ботев, Яворов и Дебелянов няма да свалиш шапка… Да разговаряш с дама и да не свалиш шапка. Не беше достатъчно да получиш един така премерен зад врата, че шапката падаше задължително от главата ти директно в скута… Да седнеш на маса с шапка на глава – там, където се сервира хляб… И не само това. Така, със свалени шапки, седяхме с Румен в едно смолянско заведение и си хортувахме за различни неща. И двамата със свалени шапки – той е успял бизнесмен, аз се броя за писател. Има още няколко хиляди, които ме броят за такъв, щом ми купуват книгите. Надявам се, че ме четат със свалени шапки не заради мен, а заради факта, че съм прочел книжките на гореизброените автори от Шекспир до Яворов по няколко пъти. Пък имам вече и бели коси, нормално е да се свали шапка. Както е нормално да се отстъпи място в магазина, да се отстъпи място в автобуса, за да седна… Първия път това те шокира. Дори бях много повече от шокиран, когато момиче, което събужда още трепети в мен, ми отстъпи за първи път място в автобуса… Това вече не е уважение, а точната дума е: ПОСТАВЯНЕ НА МЯСТО… Старец, демек, къде с тия бели коси си тръгнал?... С една дума дойде ни времето да си седнем на задниците и да разказваме спомени, а не да мечтаем за спомени. Да… Разликата между старостта и младостта май е съвсем малка… Младостта мечтае за спомени, старостта разказва спомени. А между двете – само няколко десетилетия разлика… Между двамата тече разговор като между равни – и двамата сме успели в своята област. И двамата знаем, че парите се изкарват и те не стоят между двама ни. Всеки е избрал своя път – Румен може да печели пари, аз мога да печеля читатели. Той знае, че аз ям неговото кисело мляко така, както и моите читатели го ядат. Той се опитва да направи стоката си по-добра, аз се опитвам да направя същото с текстовете си. Той дава работа на стотици, аз… Добре, де… Аз правя така, че да има няколко работни места повече в книжарниците… Надявам се… Но всеки върши своята работа и се стреми да бъде добър в нея. От него зависи, дали утре работниците ще му свалят шапка на портала, или ще го посрещнат с плакати… От мен зависи дали читателите ще ми свалят шапка на улицата, или ще ме подминат мълчешком… Всъщност и двамата се опитваме да направим това – да не ни строшат хатъра. Говорим си с Румен за тези неща и понеже разговорката е хубава и сладка, а времето не стига, решаваме на другия ден да продължим. Ама чак вечерта, защо вечерта, може на обяд, не, казва Румен, не мога на обяд, защото трябвало да отиде до родното си село… Майка му и баща му го помолили да прекопае бахчата с картофи и да ги напръска после с препарат против колорадски бръмбар… И се улавям, че го гледам невярващо, защото съм забравил какво е да поднесеш на родител чаша с вода… И какво не бих дал да поднеса на мама или тате чаша с вода, но тях отдавна вече ги няма… Какво значи да не строшиш хатъра на родителя съм забравил… А можеше да не забравя, защото имам деца и те можеха да не ми трошат хатъра… Ама е трябвало не да ги натиря да протестират вместо мен, а да ги науча да… И на другия ден се виждаме с Румен, който има пари не да плати на някого да свърши това, за което са го помолили родителите. Той има пари да плати на цяло село да прекопаят градините барабар с бахчите… И, докато прекопават бахчата на родителите му е могъл да седне с майка си и баща си на раздумка, а те да се възхищават на новия му джип, на „арманито”, с което е облечен… Но Румен е взел мотиката, после е наметнал пръскалката със синия камък, после е седнали баща му е отчупил на обяд – защото само бащата има правото да строши хляба, който майка му е омесила…И тук не иде реч за патриархат, а за човещина… Най-обикновена човещина, която започва от хатъра, който не можеш да строшиш… Сяда на другия ден и докато му донесе сервитьорката ракията се пипа по мускулите на ръцете и казва:
   - Знаеш ли колко ми е хубаво днес…
Знам, Румене… И на мен щеше да ми е хубаво, ако можех да направя същото за мама и тате. Толкова хубаво, колкото, ако моите деца направеха нещо такова за мене… Толкова хубаво… Ами, това е…                                




Няма коментари: