неделя, 22 февруари 2015 г.

"ДРУГИЯТ В. ЛЕВСКИЙ" - откъс


ОТКЪС ОТ РОМАНА "ДРУГИЯТ В. ЛЕВСКИЙ"... И ТЪЙ, И ТЪЙ ПЛЮЯТ, АМА ПОНЕ ДА ВИДЯТ ДОБЪР ЛИТЕРАТУРЕН ТЕКСТ... И НАРОДОПСИХОЛОГИЯ МАЛКО...

И като спря да реве тогава сякаш суха река беше набраздила лицето му. Спускаше се тая суха река от окото…

Ама и окото му гаче ли оттогава пресъхна.

Опитвам се да си спомня, ама май оттогава не съм го виждала влажно аз това око.

Пресъхнали му бяха очите…

Очите на Василя бяха пресъхнали…

Иначе можеш ли дете да убиеш с влажно око.

Сухо око се иска дете да убиеш…

Защото, ако ти е влажно окото, ще потънеш в сълзата си преди ръка с нож над дете да вдигнеш… Ще се удавиш в тая сълза, ако вдигнеш нож над дете. Над поганец ръка да вдигнеш е друго. Ама моят Васил май поганец не е убивал.

Чувала съм зад мен да говорят, че той турчин не е убил. И не само зад мен. Защото комшията през комшулука ми го рече.

Рече ми го през комшулука и го зазида после.

Рече:
- И кво… Искал да ни освобождава… Тръгнал хората да обира, децата им тръгнал да трепе, ние революционер го мислим… Революция с кръвта на децата ни ще прави… Поне турче да беше детето, а то – наше. Българче.

И зазида комшулука…

Мен да ме питаш – и турче да е детето - на дете не се посяга. Няма за какво да бъде убито дете. Такъв голям грях, дето да извадиш ножа и да го разпориш, едно дете не може да сбере.

И баш на моя син ли трябваше да пресъхне окото, че онова дете да убие…

Турчин дете не убива – ни гяурче, ни свое…

Не съм чувала някой деца да затрива…

Че взимат турците деца – взимат. Ама ги взимат и ги чуват после. Еничари от тях правят. И еничарите после колят де що под ножа им падне.

Ама моят Васил еничарин не е бил. Нали от сърцето си го откъснах и до сърцето ми после би.

Вчера по чаршията минах.

И зад гърба си чух да говорят:
- Стопила се е от мъка – някой рече, а друг му отвърна:
- К`во си я зажалил. Да беше го научила людски деца да не убива синът й. Сега до гроб ще му влачи греха…
- Оставете я… И тя е майка – женски глас се добави към хортуващите.
- Да си чувала друга такъв син да роди деца да избива…

Побързах да се прибера.
Прибрах се вкъщи и в герана оттогава гледам.

Да кажеш, че не съм ги чувала и друг път така да си гълчат хората зад мене, ще излъжа.

Той Иван да беше жив…

Ама и да беше.
Людски уста запушване нямат…
Трябва един геран вода да им сипеш в устата, че да млъкнат тая уста.

Ама и тоя геран – какво съм го зяпнала.
И това геранило, дето само ми маха.
Дали пък не ме вика за нещо.

Вчера, като пълнех кофата, сякаш го видях вътре. Ама не беше Васил, а само окото му видях.
И уж вода пълнех, пък водата суха после ми се стори.
Щото от сухо око съм я пълнила.

Има такава суха вода – пиеш от нея, коремът се пълни, надува ти се от такава вода коремът, пък устните ти съхнат.
Щото е суха водата.
Не от пресъхнал, а от сух кладенец е вадена такава вода.
Щом има жива вода, има и суха.
Като очите.

Има очи, дето ще се удавиш в тях. Хем засмени, хем плувнали във влага.

И такива като на моя Васил.
Гледаш ги – сини, сини. Не като небе, като извор му бяха сини очите.
Като извор сини, пък сухи.

От такива извори суха вода се вади.

Вчера си мислех за туй.

Мен такива мисли не са ми минавали през главата. От вчера почнаха да ми се въртят.
Даже понякога съм си мислела, че не мисля. Пък и к`во ли има да си мисли една вдовица в Карлово.

Нали, ако една вдовица в Карлово почне да мисли, то за мъж ще е. За какво друго може една вдовица в Карлово да мисли.

Дори да не мисли за мъж, другите и без това ще си говорят.
Една жена не трябва да мисли, щото околните не я гледат, ами й четат мислите.
И защо мъжете си мислят, че само за тях мислим?

Май от тогава му пресъхнаха на Василя очите.

Щото се върна веднъж и рече, че децата му се подигравали. Рекли му:
- Що нашите майки – рекли - никой не ги заглежда? Само твоята мъжете изотзад я гледат, като мине през чаршията и си чешат с нея езиците. Майка ти само за чесане на езици става – му рекли.

И други работи съм можела да чеша на мъжете – и Васил скочил.
Ама децата много – той един.
Пъргав, пъргав – ама сам.

И ми каза тогава да не съм мислела за мъже. И да не беше ми казал, аз пак не мислех за тях.
Да не съм мислела, че да не се червял пред хората.
Аз за мъже не мислех, ама да бях знаела да му поставя условие.

Аз няма да мисля за мъже, пък той да не убива деца.
Ама де да знам, че дотам ще я докараме.
Да ходи да обира хората, пък те, като му откажат пари, да им затрива калфите…
Ако парите за комитетските му работи са трябвали, да го убеди човека. То така, с калъчката, всеки знае.

Докъде доживях – синът ми айдук да стане.

Ами ако е жив и вчера да не ми се е привидяло, ами наистина окото му в герана да съм видяла…
Василе, Василе…
Сине, синко…

Какво доживях, сине?
От залъка си късах да те отгледам. От сърцето си тебе откъснах първо, после от залъка си късах – пак заради тебе.
Докъде доживях, сине – от земята да ме викаш.

Ти от земята да ме викаш, пък хората заради теб да ми се смеят.

Послушах те аз тогава и за мъже не си и помислях да си помисля, камо ли…
Аз пред хората, сине, не те посрамих.
Ти защо пред хората ме посрами.

Да не те знаеха барем…
Ама покрай тебе и мене научиха.
Дай им на хората хляб в устата. Хляб и думи им дай и не ти трябва чудо. Те чудеса от хляба и от думите правят.

Преди дете, сине, да убиеш – шапки ми сваляха.
На почит бях.
На най-видните карловци тъй не им сваляха капи хората.
Като на мен никой капа на никого не е свалял.

Ще ме срещне някой, отдалече ще замига на парцали… Да им се чудиш - дрехите ли са им така парцаливи, или очите. Очите им по парцаливи от дрехите.
Ще свалят шапка, ще го сръга някой тоя, дето капата си мачка, докато не премина, и ще чуя:
- Коя е тая, че така й се кланяш, бе?...
- На Левски майка му – ще отвърне оня.

Ама шепнешком ще отвърне, щото така шепнешком само на Бога името се споменава.
И на сина ми. На Василя името шепнешком се произнася и на Бога. Щото даже на Бог можеш и по-височко да го изречеш името – нали е високо в небето, трябва да чуе.

А твоето ги беше страх на глас да произнесат. И само по устните им разбирах, че в момента мислят твоето име.
Мислех си, уважават го моя син.
Моят Васил уважават и заради това не смеят името ти да изрекат.

Пък то страх било, сине, страх.
Сега разбирам, че ги е било страх от сина ми.
От две неща шапка се сваля – от уважение и от страх.

И кога покрай турчин минаваш, капа се сваля. Ама това си е в реда на нещата.

От страх са ми сваляли капи хората, не от уважение са го правили. Само аз така съм си мислила, щото майка от детето си лошо не чака.

Де да зная, че убиец съм кътала под сърцето си.

После с мляко съм го закърмила.
Ама не мляко – кръв сигурно е бозал от гърдите ми, щом така се е настървил людски деца да убива…

Господи, колко е пусто в къщата. И е разхвърляно.
Трябва да поошетам малко.
Ама за какво да шетам като никой не чакам да дойде.

Преди ще се прокашля някой пред портата, палето ще го залае, ще ме извика после по име – ама тихо.
Ако е мъж, Васил да не го чуе отнякъде.
Жена, ако е – да не писне, култура да покаже някаква. Щото случаен човек не вика.

Нали на Васил майката съм, не съм случайна аз.
Сигурно и Божията майка така се е чувствала.

Много бързо хората се променят.
Изведнъж спряха и да кашлят пред портата.

Само ако е другоселец някой и не знае пред чия порта кашля, може да си позволи тая волност гърлото си пред къщи да прочисти.
Да не си помислят хората нещо лошо за него.
За съратник на оня, дето с калъчка децата им коли…

Сега, ако някой гърлото пред портата си прочиства, ще е да я заплюе. Аз вече спрях да я бърша от храчки.

Ама кой е той, че с чуждия живот така да се разпорежда.
Нито е Господ, нито е кадия, че смъртни присъди да издава.
Хем да ги издава, хем да ги изпълнява…

Леле, къде съм си била хвърлила кърпата…
Търся я на главата си, а на нея вързунката изпод таблата на леглото се подава. Нали нощем там си мятам дрехите – паднала е кърпата, щото първо нея свалям. После дрехите я затрупват и сабахлям, като съм ги навличала, тя се е пързулнала и под леглото е паднала и сега само вързунката се подава…
Сигур така е станало – иначе що крайчеца й сега изпод таблата да се подава…

Откъде го донесе Иван – не помня.
Ама така му се радвахме на това легло тогава.

Май само Васил на него не сме правили – и за това му бяха такива сини очите. Щото през деня беше и на къра…

Ни вятър, ни облак…
Късна есен, ама топла…

Заради това са му такива сини очите на Василя сигур, щото под чисто небе е правен… Ама колкото беше чисто небето, толкова мръсна му излезе душата.

Ако мъж бях, да река, че не е от мене детето. Ама като аз съм го раждала как от сина си да се отрека?...

Най-лесно чистото небе се цапа.
Птица под такова небе да мине – и ще го издраска.
И вече няма да е такова чисто небето, щото птица като мътна сълза се е отърколила от него…

Небето не знам, ама под леглото такава прах се е насъбрала – колко ли време не съм мела отдолу…
Мина с метлата понякога.
Ама и не съм вече такава млада като тогава, когато Иван отнякъде леглото донесъл.
Сглобил го – сложил дъските, поседнал да не хлопат. Сламеника отгоре хвърлил…
- А, бе, Иване, сламеник така ли се слага, Иване – му викам, а той:
- Булка, сложи го ти… Щото – вика – на моя гръб няма да убива – и едни пламъци очите му бълват…

Тогава си рекох, не мъж – змей си имам.
Ама за кратко със змей съм се любила…
Като си отиде колко вдовишки нощи връз това легло вече прекарвам. Не е като на другите нощи нощта на вдовицата.

Вдовишката нощ е като кладенец в двора.
Сънищата се бухват в него, искат да те извадят.
Искаш да се събудиш, ама от такива сънища буди ли се жена.

От страх да не издам какво съм сънувала не смея да се събудя.
Държа се в съня – да не го напусна.
Щото, изляза ли от прегръдките на съня, в студена пот ще затъна. Щото не са и съвсем прегръдки насън, а в мъжки ръце се усещаш.

Като тръгна на другия ден из чаршията, не виждам как калпаците си свалят чинно мъжете.

Щото знам, че ще ги сънувам после – едни такива гологлави мъже, разгърдени, а от разкопчаните ризи косматите им гърди се показват…
И не какво в потурите на мъжете има ме интересува, а тия гърди.

Мъжките гърди са изповедалнята, на която глава да склониш и да усещаш, че докато плачеш, сълзите ти попиват между космите, попиват в кожата – чак до сърцето.
А мъжкото сърце не бие като женското…

Женското сърце пристъпва на пръсти – ту ще избърза, то ход ще забави. Като ситен ръченик е женското сърце.

А мъжкото пристъпва твърдо и не е в терлици обуто или цървули, а с кондури. Където стъпи мъжкото сърце, трап прави.

Женското сърце ще те събуди – неравномерно е. Тъкмо затвориш очи и то сменило ритъма.
Не е равномерно като сърцето на мъжа…

Туй само вдовица го знае…

Не от скромност жените гледат в земята.
Не е от скромност това.
Вардят се да не сънуват това, което видят през деня.

Вдигнат ли очи, срещнат ли се с мъжки поглед – няма спиране сънят нощем. Като истинско е всичко, само дето на другия ден пак в тишина ще затънеш и няма да има с кого да се скараш.
Щото друго си е, когато с мъж легнеш – ще изпили грапавата му ръка всичко от тялото. От душата това, което денем си сбирала, ще изтрият тия ръце.

После, когато хубаво се наспите, ти иде да пееш догде огнището палиш.
И първо на мъжа си закуска ще стъкнеш.
А ако ти се скара – ще мълчиш.
Щото няма да има кой после да изпили от кожата ти неравностите…

Може да съм твърда, неотстъпчива да съм, както казва брат ми, ама пред чифт мъжки ръце бих се кротнала…
Ама той и брат ми грях пред Василя натрупа…

Да го замонашим, та да го замонашим…
Не беше за монах детето – кръвта му ври.
Нали и монахът е като вдовицата – има едни сънища да сънува…
Обратните на моите…

А може и моите сънища да сънува, щото какви ли не съм ги чувала за монасите, ама сега не му е времето това да си мисля…
И какво – две вдовици да се сберем.

Едната – мъжка…

Не беше моят Васил за това и с право избяга.

Ама като си помисля сега – май аз съм грешната. Защото можеше да си седи в манастира, а не млад днес в земята черна да гние.
Дори къде е погребан не зная…
Не че някога ще се емна до София да ида, ама да зная поне гроб има ли синът ми. А то – паля свещи в църквата, а оттам попът ме гледа под вежди.
Не смея да му поръчам на попа на сина ми името в молитвите да спомене.

Веднъж го присетих отеца, ама той ми се сопна…
Много греховен бил синът ми и не се наемал пред Бога да се застъпва за него. Уж кротко го каза, ама някак през зъби…
Може и гузен да се чувства попът – знае ли човек.

Дойде веднъж в Карлово след като Василя обесили и рече, че поп го бил предал.
Поп го бил на турците посочил и тъй го били хванали Василя…

Може и заради тоя поп нашият да се срами и да не иска името на сина ми в молитвите си да споменава. Знае ли им човек каноните…

Каквото ти кажат – закон Божи било.

Пък ние сме хора неуки и вярващи.
Каквото ни кажат – вярно е.
Като идем при Бога, ако ни стиска – ще питаме.

Ама и тоя геран в двора…
Какво толкова съм се втренчила днеска в него…
Гаче ли нещо ме вика от там, ама какво може пък мен да ме вика. Освен оная с косата.

Снощи сънувах, че Васил се завръща…
А, сетих се, че нощес го сънувах…
Цял ден се чудя какво съм сънувала, ама ей на – яви ми се сънят…

Като истински беше. И цветно.
Сънувам, че се събуждам.

Събуждам се и понечвам да стъпя с бос крак на пода, ама не зная как, уж боси нозете ми, пък изведнъж в кондурите се намирам.
Цялото ми тяло студено – само на ходилата ми топло.
Гледам към тях – папуците от жарава.
Горят, ама само отвътре.
Отвънка червени от огъня, ама не се разпадат на пепел. Тъкмо обратно. Червени, ама с едни ивици – като вени.
Стъпвам аз и подскачам.
И уж, ей ме на, дърта магарица, дето се вика, пък подскачам като едно време, когато мама ме пускаше лятос боса в прахта да си играя.
Стъпваш боса в прахта, а земята нажежена от слънцето и подскачаш бързо-бързо да свикнат краката…
И уж съм дърта вече, пък краката ми като на дете пъргави и подскачат, ама не връз пръстения под подскачат, а в кондурите…
Подскоча с единия крак, той излезе от кондура, ама после пак в него скача.

Какъв беше тоя сън…

До прозореца стигам и виждам, че Васил в бяла риза е приседнал до герана.
А вратът му син, син – от въжето ще да е.
Щото е обесен на геранилото.
Ама геранилото се е спуснало и той се е облегнал на дувара.

И уж му е син вратът, уж е обесен – ама ми се усмихва и ми маха.

Мисля си, че за сбогом ми маха, а той махал, щото дуварът поддава и вече полита надолу. Уплаших се да не се удави…

Уж обесен, ама втори път да не умре…

А от герана детски смях се носи и вика:
- Бай Василе, бай Василе – ела да видиш как в кръв се плува – и пръски кръв излизат от герана, ама никой не се вижда. Само детският смях се чува отвътре как кънти.

И, аха, да подаде дуварът, не се усещам как се намирам отвън. Как се хвърлям връз Василя да го предпазя да не падне в герана, ама въжето на геранилото ме закача, падам, Васил ме хваща за полата на ризата - щото аз още не съм се облякла, и политаме в герана надолу и в кръв се давим и двамата…

Как съм стигнала до герана, как съм политнала в него…
И уж потъваме в кръвта, уж детският смях от герана се носеше, преди съвсем да затънем в кръвта виждам едно дете над нас се навежда и ни се смее…

И са му бели зъбите. И както са му бели зъбите виждам кръв да капе от тях. И докато затъваме с Васил в кръвта, чувам да кънтят капките, дето падат от зъбите на хлапето…
И хем се давим с Васил, хем пък не усещам да се давя.

Като че ли дишах кръвта…
Така се събудих сабахлям…
Ама с Васил какво стана – не помня.
Потънахме ли, извадих ли го – не помня.
Само зная, че като се събудих, вече бях забравила какво съм сънувала.

Може пък човек да не сънува, а да си измисля после сънищата.
Просто така – събуждаш се, ставаш и мислиш, че си сънувал. Пък да си сънувал – не си. И започваш да си измисляш. Ей, тъй, както си с отворени очи, започваш да си измисляш съня. И както го измисляш започваш да го сънуваш…
И си вярваш сам…

Сънят не се сънува, сънят се измисля и после го представяме пред хората за сън…














Няма коментари: