ДИКО

                    На Савина Цонева, която ми разказа тази история

Той е седнал на ръба на езерцето. На самия бряг. И е спуснал краката си в него… До дясната му ръка грижливо е полегнал в тревата бутилка с мастика. Не само по пиенето на мастика може да се разбере, че е циганин. Кой друг, освен мангал, може да пие мастика на брега на градското езеро, с потопени във водата крака. Не само това го издава, че е циганин, разбира се. И седналата на пейката току над него Божана. А Божана е циганка отгоре до долу. Това личи и по подскачащите около тях деца, свикнали да не бъдат навиквани. Заради това и тези шестнадесет деца си играят волно по тревата. По онова време за газене на тревните площи се полагаше огромна глоба от по пет лева. Шестнадесет деца по пет лева правят осемдесет лева. Осемдесет лева бе средната заплата на българин по онова време. За циганин не се знае колко е средната заплата, защото тя веднага се превръща в мастика. Е, може и в салата за мастиката. От която и децата, и циганката ще си вземат. Но за да не се унижи главата, салатата е заради мастиката, а не за ядене. Така е, салатата за едни е мезе, за други е ядене. Има хора, които никога не са се хранили през живота си. Те само мезят. Дико сигурно е от тази порода. После ляга до Божана и прави дете. Всъщност само правенето на деца е общото между днешните роми и тези цигани от Габрово. Габрово е роден град не само за мен, ами и за тях. Най-изумителната двойка цигани – Божана и Дико. Без да се броят децата. Те по презумпция са шестнадесет. И още тогава се знаеше, че някои от тях ще станат лекари, други инженери, а някои от тях ще хванат пътя на родителите си и ще станат калайджии. Един от тях дори в този занаят стигна върхове и започна да оправя чадъри. Чадърът е тънка работа и калайджия да се хване да оправя чадъри се брои за арменеца на циганите. Защото чадърът си е тънка работа. Вече никой не оправя чадъри. Освен ако не са стрелящи такива. Има такива чадъри, но не казват в кой военен завод са правени. Тайна. Държавна тайна, съизмерима само с тайната за броя на циганите сред ромското население в България. Ама отскоро време спряха и с чадъри да стрелят. Както и циганите спряха да правят деца. Започнаха българите да правят деца на циганите. Предвидлив подход. Най-сигурният начин да се запази циганията сред ромското население е българин да си даде гена. Да сте чували ром да казва: ”Циганска работа”?... Не. Това се казва само на българин, което доказва, че ние съхраняваме циганията на ромите. Въпреки че историята, която се опитвам да разкажа, доказва само, че някои жени биха предпочели ром вместо мъж. Особено ако този ром е Дико циганинът. Той, Дико, едва ли е знаел тогава, че е ром. Така си и умря – като циганин. Но тогава, на брега на езерцето в градския парк на Габрово е бил жив и здрав с натопени крака във водата. До коленете. Даже ги размахвал така, както дете размахва крачета пуснати от стола, но не стигнали земята. Марш във въздуха. Въздушен марш. При Дико е във водата. С полегналата до него бутилка с мастика, която от време на време навдигал към устните и нозе във водата бил нагледно доказателство, че водата е за миене, мастиката за пиене. Червените и златни рибки в миговете, когато не размахвал стъпала във водата правели „фиш спа” на Дико, което му струвало само бутилка мастика. Сега от неговото откритие пари правят хората, но тогава Дико въобще не е подозирал, че прави откритие равностойно на откриването на колелото и топлата вода. И така, с крака натопени в езерцето, Дико нежно гледал отдолу жена си Божана. Шестнадесет деца играели около тях. Но Дико деца не брои, Дико деца прави. Броенето е за учените глави и се нарича статистика. Ама това е за безделници. Дико пари не брои, деца ще тръгне да брои. За него парите бяха стигат ли за бутилка мастика, или не стигат. Магазинерът знае и преценя. Ако не стигат отива да калайдиса още няколко бакъра и парите стигат. Дико съдеше за честността на другите по себе си. Ако можеше да брои никога нямаше да излъже човек с пари. И него никой не го лъжеше. Казваше цената на услугата, но не знаеше какво взима. Досещаше се само, че му дават толкова, колкото е казал. Това, което го пиша сега, едва ли си го е мислил тогава Дико, докато рибките му правят „фиш спа” на петите. Седял Дико на ръба на езерцето, а над него Божана го гледала влюбено. Рибките се въртели в краката му така, както децата му подскачали зад гърба му в градския парк на Габрово. Дико гребнал с шепа от езерната вода, първо като закачка плиснал тази вода по глезените на Божана. Божана се засмяла кръшно. Като цигански табор препуснал смехът и към небето. Някъде в този смях изскърцвало несмазано колело на каруца от тютюнджийската и кашлица, някъде конско копито тревожно сякаш рие в земята, някъде звук на китара… Няма нищо по-красиво от смеха на щастлива циганка в градската градина на Габрово. Видял по смеха Дико, че това, което прави, е хубаво. И повторил. После започнал да мие краката на Божана. Хората се събрали около тях и гледали щастието и били и те щастливи. Дико миел краката на Божана. Същите тези нозе, които ситнели след него през деня, а нощем нагазвали в нощвите на небето зад гърба му. Божана пращала от щастие не табори смях, а кервани със смях вече пращала към небето. Дико миел краката на Божана. После се навеждал над тях и ги целувал. Целувал краката на Божана Дико, миел тия крака Дико и карал жените да въздишат замечтано, наблюдавайки какво може да направи един мъж на жена си, освен деца… Освен деца…