Най-трудната техника в живописта несъмнено е акварелната. Техника, при която грешката се поправя само с късане и започване върху нов лист. При това не винаги иде реч за обикновена хартия, а за специална хартия. Да си позволиш да рисуваш с акварел е невъзможно. Това го прави Бог. Той само решава дали да работиш с ВАТЕРКОЛОР или не. Защото, за да използваш тази техника може би значи да използваш 75 процента от структурата на своето тяло – толкова процента е водата в човешкия организъм. Това ме кара да си задам въпроса: „Щом нашият организъм съдържа седемдесет и пет процента вода, колко ли вода съдържа човешката душа… Но това несъмнено води и до други изводи – щом в ада има само огън значи там няма вода. Така че в този смисъл може да се каже, че акварелът е състезание с Бога. И съперничене с неговото можене. Защото да работиш с акварел значи свръхможене.
Какъвто е случаят с Борис Дамянов.
Честно казано аз малко с досада, докато срещна неговите неща, гледах на всичко, нарисувано на хартия. Графиката, заради възможността да се правят много копия и спекулиране с тая техника, акварелът, заради недооцеността му. Пък и цял живот съм се занимавал с хартия и събирането на картини и пластики в началото при мен беше нещо като бягство от хартията. За мен само споменаването на хартия предизвикваше асоциации като споменаването на въже в къща на обесен. Но, няма да крия, в царството на хартиените техники – да ги наречем така, без да се съобразяваме с изкуствоведските терминологии – та в царството на хартиените техники първо ме въведе синът на Борис Дамянов – Веселин. Аз съм от това щастливо поколение, което може да бъда приятел на три поколения едновременно – на моето, на поколението на синовете и на поколението на бащите. Не знам защо му викат „Бат` Вес”? В този смисъл на Борето трябва да му викаме „Дяд` Бор”… Дано не съм ти измислил прякор в този момент, Боре.
Но да си дойда на думата. Някак си Веско и баща му ме прихартиеха, а Борис Дамянов направо ме приводни в тези техники. Не знам дали някой си е задавал въпроса какво му коства на Борис Дамянов да работи и рисува с техника, която не позволява грешки, не позволява повтаряне. Това може да оцени само такъв като мене, чиито ръце от детство треперят. В този смисъл аз зная какво коства на треперещия дори да напише няколко реда. Първо му коства невъзможността самият той да разчете това, което е написал. Представете си сега нещо по-сложно от писането – рисуването. И ако не се стегнеш, не наложиш максимум от психичните си възможности, от любовта си към това, което правиш, рискуваш да извъртиш само една цапаница, което не е толкова трудно. В този смисъл аз само мога да се възхищавам на това, което прави Борис Дамянов. Защото, сигурен съм, не го прави той. Просто Господ му държи ръката и той си позволява да прави с водата това, което Бог е направил с нея. А той е могъл да си позволи да запази в нашите тела толкова много вода без тя да се разлее. А напротив – при тридесет и шест градуса температура тя е в състояние да запази форма. Това прави и Борис Дамянов в неговите пейзажи. Той връща формата на това, което ние отдавна сме забравили – България. Защото, освен всичко останало, Борис Дамянов е един от най-българските художници у нас. Има нещо в цветовете, напомнящо за Жорж Папазов. А той несъмнено разкри пред света възможностите на българските багри. Вероятно това е характерно за този край на България. Може би това се дължи и на корена на Борис Дамянов. Ако не се лъжа коренът му е от край, където също не изневериха на българската шевица. Не бих искал да го сравнявам с никого – нито с виртуозността на Дечко Узунов, нито с конкретността на Щъркелов. И не го правя не за друго, не, защото искам да го щадя, не защото всеки художник мрази да го сравняват, защото се смята за единствен, а защото наистина Борис Дамянов е уникален в своя почерк. Да рисуваш с вода е почти същото, както и да рисуваш върху вода понякога. Идва един момент, в който водните кръгове се успокояват, докато постепенно изчезнат и дори не оставят белег върху нейната повърхност. Казвам „почти същото”, защото при Борис остава следа. И то не само следа в домовете на тия, които притежават негови картини. Остава следа и след като се разотидем оттук. И като затворите очи довечера когато си легнете, ще го усетите. Защото вече няма преди да заспите да виждате цветни кръгове, прожектирани от вътрешната страна на вашите клепачи… Вече тези кръгове ще се издигат като в акварел на Борис Дамянов – със своите неповторими дувари, плувнали в цветя, или български моми, които са толкова чисти, че дори не са успели да дадат своите китки за обич и са се окичили с тях. Може пък някоя от тези моми чака точно вас да си я отведете в къща, сякаш нарисувана от Борис Дамянов…
Няма коментари:
Публикуване на коментар