понеделник, 15 юни 2015 г.

ДА ЗАРАЗЯВАШ С КРАСОТА


По-лесно се пише за художник. Вадиш няколко термина от история на изкуството, обясниш какво е искал да каже авторът (тъй де, по-лесно е да кажеш какво е искал да каже някой, отколкото ти самият да кажеш нещо), обясняваш нещо, свързано с техниката и виртуозността, които се касаят единствено за автора до тебе... И че Леонардо е само негова кратка спирка по пътя към съвършенството. Да. За художник се пише лесно. За приятел обаче се пише трудно. Особено когато този приятел е художник. А най-трудно се пише за личност, за човек. Това е скалата на съвършенствата. Защото понякога художникът може да е талантлив, но човекът да е бездарен. Да. Има талантливи художници, пък бездарни като човеци. Гарантирам, че Владо Киров не е от тия, както би казал Чудомир. Нали си спомняте. „Не съм от тия, как` Сийке”. Защото не зная кое при Владо е надстройка – художникът или човекът. Но явно природата си прави такива шеги понякога – стремежът към съвършенството минава през „лапата на художника”, както казва Ван Гог и стигне до Човека.
Аз лично съм облагодетелстван от Владо. До такава степен се свързах последните години с него, че ако не се чуем да 19 часа по телефона се налага да си легна чак към 20 часа. И то задължително след като се обадя на Владо. Даже се чудя дали се женя, защото трябва да продължа традицията, или се женя, защото искам Владо да ми кумува? Всички тука знаят, че аз обикновено не зная за коя мома да се оженя, ама поне на кумове го докарвам. Винаги съм намирал най-добрите кумове. Това, последното, разбира се, не е в кръга на шегата. Всички тези неща, които казвам до тука, не са случайни. Може да се вмъкне в представянето нещо, което всички виждат в картините на Владимир Киров – неговото преклонение пред сецисиона, удължаването почти по Ел Грековски тела на персонажите, съвършеното изпипване на материала – от платното до грижата за рамката. Защото дори рамката при Владимир Киров е част от картината.  Аз лично не познавам друг такъв художник в съвременната българска живопис. Изпипването на детайла не само в картините, а във взаимоотношенията му с хората дори е характерен детайл от характера на Владимир Киров. Всъщност това се наблюдава и в пластиките на Мартин. Защото кой друг би си позволил толкова търпение и любов към материала, освен син на Владимир Киров. Същевременно съпротивата към „властта на бащата”, както би казал Фройд, може да се види в пластиките на Мартин Киров, които по живописност не отстъпват на Владимир Киров. И същевременно измъкването от това влияние. Може би не случайно Мартин се занимава с глината – божествения материал, от който Бог сътворява човека. Като че ли непрекъснато подхвърля на баща си: „Кой кого гони сега – синът или бащата”… На мен все така ми се пада – да говоря за двамата публично, а да обичам и четиримата от семейството. Въпреки поредната „дискриминация” на нежната част от семейство Кирови. Защото Светла е част от това съвършенство като художник. И общото им вдъхновение дъщеричката им Любомира. Но не само това е семейство Кирови. Защото част от това семейство са и техните ученици. Сигурно самите ученици в Троян си завиждат, че са ученици на Светла, Владо и Мартин. Трябва да отидеш в тяхната къща в Троян тогава, когато са си легнали, за да не намериш ученици в тази къща. Спомням си един случай. Показателен. Владо сигурно ще се разсърди, че го казвам, но не мога да се сдържа. Един техен ученик. В инвалидна количка. Чиято мечта е да полети. Да полети с делтапланер. И се организират. И Владо го качва на рождения ден на момчето в пасата си, и го кара горе на Беклемето, и го връзват за делтапланера, и слиза с пасата Владо до Сопот, за да изчака полетелият. И от всичко това разбираш, че Владо е човекът, който дава криле. И който заразява с красота. Всички около Владимир Киров са заразени с красота. Най-красивата болест, която може да ви се случи. И ако се осмелите след малко го пипнете. И ще видите след време, ще усетите прекрасната зараза, наречена красота…  

Няма коментари: