неделя, 14 юни 2015 г.

МАЙКИТЕ

Познайте в кой град става това. А щом сте познали, че градът е Габрово, трябва да се досетите, че кварталът е Дядо Дянко. И бъдете сигурни, че в този квартал до раждането ми на 20 декември 1956 година и от пиле мляко е могло да се намери. Но това е било до раждането ми. Защото в момента, в който съм се родил, първата ми работа е била да изпия от пилето млякото и чак тогава да поискам самото пиле печено. Но аз не помня това, защото съм бил в безпаметно състояние от щастие, че точно на мен се е паднала честта да се родя в Дядо Дянко. Дядо Дянко не е само квартал. Той е детство. Тези дни минах през него и разбрах на петдесет и осем години, че детството е свършило. Детството свършва тогава, когато тръгнеш я по погребения на твои приятели, я… Защото погребваме не приятели, а частица от живота. Онази частица, която си прекарал с водача на процесията. Не че на него вече му пука за това, ама на мен ми пука. Защото виждам майките на тези мои приятели, на частиците от моето детство, пребрадените майки в черно, които ми казват, че еди кой си си е отишъл. Не бях изпитвал това, но се наложи. Пет майки на мои приятели от детството пред мен, и петте в черно – и аз съм в черно, но жалея майка все пак – и петте ме гледат в очите и ми казват какво е станало със синовете им. И аз се чувствам виновен пред тях. Виновен, че съм жив. Вероятно  всички ние сме изпадали в това положение. Но при мене то е засилено от някаква изкривена фантазия. А, бе, писателска му работа, дето се вика. Майките те гледат в очите, напомняш им за отишлите си без време синове, спомените им нахлуват в главите – рождени дни, прескачане през съседските огради, „добър ден, лельо” и „къде отиваш”, „ами отивам по любов”. Всичко това, всички тези спомени са с техните синове. Аз съм поводът да си спомнят неща, да видят с полуслепите си очи спомени, отдавна забравени. И в тези спомени живият съм само аз, имал късмета да не превари за оня свят майка си. И се чувствам гузен за падането на Вальо от черешата, за напълнения с пясък врат на Голяка… И се чувствам виновен пред тези майки, че съм жив, толкова, колкото те се чувстват виновни, че не са си отишли преди синовете си. Те седят на една пейка пред някоя от къщите. Понякога пейката не стига и заради това си носят столчета. И когато един ден някоя от тях не дойде то не е заради къщната работа, а заради това, че е отишла да се види със сина. И докато долу нейните приятелки я „подреждат”, тя вече е стигнала горе и мие краката на сина си. Първо неговите крака ще измие, защото откакто си е заминал от този свят тя мие със сълзи очите на Господ, който накрая се е смилил над нея. Видял е как под черната и забрадка, под черните и дрехи проблясва душата и. Душата, която е излъскала до бяло. А нейните приятелки подреждат през това време тялото и, нагласят цветята в ковчега и проточените им вопли издават тяхната завист, че, на, точно тя ли пък е трябвало първа да се срещне със сина си. Те с какво са съгрешили, че Господ не ги прибира, за да си видят децата. Аз не зная какво да им кажа, навеждам се, посягам да им целуна ръцете, те избързват и вместо аз да им целуна ръцете те целуват моята ръка. И усещам как се задържат устните им върху кожата ми, затворили са очи и зная, сигурен съм, че не моята ръка целуват устните им, а ръката на сина си, ръцете на синовете си целуват. И са щастливи за миг, че ръката е топла, значи жив е… Но отварят очи и виждат друго лице. Да. Тези ръце и мен са галили като малък, прали са ме. Така живеехме в Дядо Дянко навремето. Докато родителите са на работа една от майките в квартала наглеждаше децата. Ако се наложеше – а не можеше да не се наложи – ще изпере наакани гащички на друго дете, ще плесне някого по дупето не, защото се е сбило с нейното дете, а защото просто не си е свалило шапката, ако разговаря с възрастен. Или не е целунало ръка на възрастен човек… И разбирам, че това не са майките на моите съученици, на моите приятели от детството. Те са нашите майки… И заради това искат да проверят температурата ми с устни – така, както мама проверяваше с устни гори ли ми челото по време на безбройните ми ангини в детството. Така, както леля Янка или леля Христина са проверявали температурата ми, докато мама е излязла до магазина или за лекарства. И разбирам, че мама не е мъртва още така, както те по моето присъствие разбират, че синовете им не са мъртви още. И един ден, като отида в Дядо Дянко и не ги заваря на пейката ще разбера, че мама съвсем си е отишла. Че съвсем е починала, защото и те са моята майка… И разбирам, че трябва да си ходя често в квартала, ако искам техните синове да са още живи. Поне докато затварят очи, за да целунат топлата ми ръка…

Няма коментари: