ОБЯДЪТ

                На Раян, който ми разказа това

Когато го видяла онази сутрин тя въобще не се била уплашила. Не ходи с пълно портмоне на работа, няма златни украшения по себе си, и най-важното – той въобще не е имал вид на крадец или пладнешки разбойник. Между другото никъде не се уточнява в приказките дали пладнешките разбойници обират само по пладне, или и по икиндия, ако им падне, нападат хората. Бил възрастен човек над седемдесетте, при това имал вид на отчаян толкова много, че ако го срещнела на някой мост над Сена щяла да се опита да го спре да се хвърля в реката. Всъщност той не само имал вид на човек, отчаян и от живота, и от смъртта – заради което не знаел да продължава ли да живее, или да се прехвърля в отвъдното – ами дори му личало, че всеки дъх можело да му е последен. С една дума имал вид на толкова смазан от живота, сякаш поне две вечности е бил притискан от два кубика пръст в гроба. На такива народът им вика живи мъртъвци. Та той приличал на такъв. Жив мъртвец пред нея. Казала му тя едно „добро утро”, въпреки че каквото и да се пожелае на такъв човек от пръв поглед се виждало, че нямало да го застигне подобно пожелание. Била дошла както винаги първа на работа и човекът помолил да го приеме. Само да включела компютрите, рекла ранобудната служителка на НАП и веднага щяла да му отвори гишето. Както и направила. Човекът стоял чинно пред гишето и не знаел от къде да започне. Тя го подканила да хваща от единия край. Нямал вид на бизнесмен не само защото никакъв ланец или пръстен не дрънчали по него, ами и кастанети дори нямал да и се озъби с тях пред гишето и заради това имал почти френско „Р” като започнал да и се оплаква. Тъй и тъй, рекъл, не ми се живее вече и ще се самоубия, донадил. Тя се погледнала в огледалото от вътрешната страна на гишето – всяка служителка, дори на НАП, на гишето от вътрешната страна на стъклото си има такова огледалце, за да си сравнява своята хубост с грозотията на богатите и накипрени дами, дошли да си пускат декларации за богатост. След като се убедила, че няма вид на погребален агент и че човекът не е дошъл да си поръча погребение – въпреки че мнозина след посещение в НАП са готови да прескочат и до погребалната агенция – го попитала с какво може да му помогне. Старецът казал, че с нищо не може да му се помогне и най-добре било да отиде и да се хвърли отнякъде, на което служителката за малко да се съгласи с него и да му затвори гишето. Дори била забравила да си вземе кафе от автомата пред входа на службата. Ама старецът показал едно листче и се оказало, че е дошъл на правилното място. На листчето пишело, че еди кой си на толкова и толкова години над седемдесетте, му се налага глоба от петстотин (500) български лева ведно с лихвите, тъй като по еди кой си член се вмествал в оная алинея, която гласяла, че след като не си е декларирал допълнителните доходи, трябвало да му се вземат тези петстотин лева, иначе държавата щяла да минава към изземване на имуществото на човека, тъй като от пенсията нямало какво да се вземе – толкова малка била. И понеже му била малка пенсията старецът решил да се хване нощен пазач не за друго, а за да помогне на децата и внуците с нещо, тъй като на младини не могъл да открадне нищо, за да ги задоволи сега. Казал още, че нямало как да плати тези пари – нямало и кой да му ги даде – и най-добре е да се маха и да иде да се хвърля отнякъде. Ама, ако се хвърля, подхвърлил, децата ми трябва ли да ми платят дълговете. Защото, ако е тъй, то и хвърлянето нямало да помогне. Толкова отчаян човек тя не била виждала, усмихнала се с нейната добра усмивка, бръкнала в компютъра и, мечка страх – мен не страх, оправила нещата тъй, че старецът от този миг вече нямал никакъв акт и тя скъсала пътния билет за оня свят на стойност петстотин (500) лева пред очите на смаяният пътник.  Старецът не могъл да повярва на очите си – защото и над седемдесет години да си, пак може да ти се случи добрина невиждана и за пръв път да те сполети – и рекъл с какво може да се отблагодари за добрината. Не, че имал с какво, защото всичките пари от заплатата на нощен пазач давал на децата, а от пенсията заделял за шоколад на внуците. Ама, ако може някак, да се отблагодари, поискал. Жената се усмихнала и му казала, че нямало нужда да и се отблагодарява, само догодина да не забрави да си попълни декларацията. Защото можело да закъснее точно тогава за работа и нямало кой да му заличи грешката в регистъра. Старецът продължавал да я гледа с отворените си и беззъби уста и току промълвил, че се сетил как да изрази своята благодарност и ей сегинка щял да се върне. Обърнал се, без да се сбогува и излязъл навън. След малко се върнал и подал през гишето една найлонова торбичка. Имало нещо, загърнато в нея, жената не искала да го обиди, благодарила му и го попитала, ама ей тъй, от немай къде, какво има в торбичката. Старецът рекъл „Обядът ми”, извърнал гръб и излязъл от учреждението. Служителката отворила торбичката и, след като разгърнала вестника видяла две филийки хляб, едно сварено яйце и една маслинка – за сол – загърнати вътре.