front.bg
Понякога си мисля какво да мисля. И въобще дали да ги мисля бежанците, мигрантите, емигрантите, мюсюлманите между тях, християните, които бягат от мюсюлманите и мюсюлманите, които бягат от мюсюлманите. Трагедията във всички случаи е двойна – от една страна бежанците не бягат от добро, от друга страна въобще не носят добро на социалните системи на страните от Европейския съюз. Това е сега. Утре може да е още по-страшно. Те се обичат и ще ни превземат с любов. Любовта при хората води до репродуциране, до увеличаване на човешкия род. Човешкият род, който се увеличава до нечовешки размери. Достоевски бе казал, че „щастието на целия свят не си заслужава, ако за него е пролята и една единствена детска сълза”. Аз вече не зная в какво се давят децата на бежанците – в морето, в собствените си сълзи или в сълзите на своите майки и бащи. Бащите-мюсюлмани навярно плачат така, както и мъжете християни, както и мъжете атеисти. Коренът ми е от Западните покрайнини. През 1945 година дядо ми си хваща семейството и бягат през границата в България, заради която си е давал живота. Децата му – в това число и майка ми – са били свидетели как сръбските граничари са извеждали дядо ми на разстрел. Баба ми Роса току-що била родила. Става и тръгва боса по снега след дядо ми. Плацентата е оставяла, влачейки се, кървава диря подире и. Баба ми застанала между пушките и дядо ми и рекла: „Прво пуцайте мене, после Андону”. И се смиляват над родилката и дядо оживява. Чудя се колко родилки от тези, които раждат сега по пътищата на Турция, Гърция, Сърбия (тази зловеща за моя род Сърбия, която си изкупи вината за дядо ми по доброто и хуманно отношение към емигрантите сега), Унгария, Германия са заставали между пушките и мъжете си, между пушките и невинните си деца… Германия, която ги приема, чувствайки може би историческа вина за преселенията на народите, предизвикани от Хитлер някога… Бежанци, които си избират страната, въпреки Дъблинското споразумение…, Ами, да не би евреите през Втората световна война вкупом да са се юрнали към СССР?. .. И те си избираха страната. И циганите… И бягащите после не само от Хитлер, ами и от Сталин. Тъжно ми е, че не емигрират тука. Бягат от България като от гето на прокажени… Ами ако увлекат и нас? Ако и ние хукнем с тях? Ако в един момент по погледите им прочетем ужаса от това, че един окаян народ е принуден да живее тука, където и най-отчаяната част на човечеството не иска да остане?… Значи има по-отчаяна част от човечеството. Човечеството има нас, за да ни сочи на всички народи и да казва: „Не се страхувайте. Тези българи живеят тука и са още живи”… И си мисля за дядо Андон. Щом е дошъл тука значи има нещо по-страшно от България. И това нещо е смъртта… Ето от какво бягат тези жени, деца, старци и родени по пътя тълпи. Но не искат да останат у нас, защото не искат да заменят дори смъртта с България. И ми става спокойно, че историята се е прекършила. Вече е станала милостива. Преди народите ни нападаха и за по няколко века присъстваха по нашите територии. Но вече няма страшно. Вече няма кой да остане тука…Вече сме съвсем сами… Ами това е…
Понякога си мисля какво да мисля. И въобще дали да ги мисля бежанците, мигрантите, емигрантите, мюсюлманите между тях, християните, които бягат от мюсюлманите и мюсюлманите, които бягат от мюсюлманите. Трагедията във всички случаи е двойна – от една страна бежанците не бягат от добро, от друга страна въобще не носят добро на социалните системи на страните от Европейския съюз. Това е сега. Утре може да е още по-страшно. Те се обичат и ще ни превземат с любов. Любовта при хората води до репродуциране, до увеличаване на човешкия род. Човешкият род, който се увеличава до нечовешки размери. Достоевски бе казал, че „щастието на целия свят не си заслужава, ако за него е пролята и една единствена детска сълза”. Аз вече не зная в какво се давят децата на бежанците – в морето, в собствените си сълзи или в сълзите на своите майки и бащи. Бащите-мюсюлмани навярно плачат така, както и мъжете християни, както и мъжете атеисти. Коренът ми е от Западните покрайнини. През 1945 година дядо ми си хваща семейството и бягат през границата в България, заради която си е давал живота. Децата му – в това число и майка ми – са били свидетели как сръбските граничари са извеждали дядо ми на разстрел. Баба ми Роса току-що била родила. Става и тръгва боса по снега след дядо ми. Плацентата е оставяла, влачейки се, кървава диря подире и. Баба ми застанала между пушките и дядо ми и рекла: „Прво пуцайте мене, после Андону”. И се смиляват над родилката и дядо оживява. Чудя се колко родилки от тези, които раждат сега по пътищата на Турция, Гърция, Сърбия (тази зловеща за моя род Сърбия, която си изкупи вината за дядо ми по доброто и хуманно отношение към емигрантите сега), Унгария, Германия са заставали между пушките и мъжете си, между пушките и невинните си деца… Германия, която ги приема, чувствайки може би историческа вина за преселенията на народите, предизвикани от Хитлер някога… Бежанци, които си избират страната, въпреки Дъблинското споразумение…, Ами, да не би евреите през Втората световна война вкупом да са се юрнали към СССР?. .. И те си избираха страната. И циганите… И бягащите после не само от Хитлер, ами и от Сталин. Тъжно ми е, че не емигрират тука. Бягат от България като от гето на прокажени… Ами ако увлекат и нас? Ако и ние хукнем с тях? Ако в един момент по погледите им прочетем ужаса от това, че един окаян народ е принуден да живее тука, където и най-отчаяната част на човечеството не иска да остане?… Значи има по-отчаяна част от човечеството. Човечеството има нас, за да ни сочи на всички народи и да казва: „Не се страхувайте. Тези българи живеят тука и са още живи”… И си мисля за дядо Андон. Щом е дошъл тука значи има нещо по-страшно от България. И това нещо е смъртта… Ето от какво бягат тези жени, деца, старци и родени по пътя тълпи. Но не искат да останат у нас, защото не искат да заменят дори смъртта с България. И ми става спокойно, че историята се е прекършила. Вече е станала милостива. Преди народите ни нападаха и за по няколко века присъстваха по нашите територии. Но вече няма страшно. Вече няма кой да остане тука…Вече сме съвсем сами… Ами това е…
Няма коментари:
Публикуване на коментар