четвъртък, 19 ноември 2015 г.

ЕДНО ИНТЕРВЮ ЗА ВЕСТНИК "ЗЕМЯ"



Какво е да си писател в България?

- Не съм бил писател никъде другаде освен в България, за да направя някакъв сравнителен анализ. Но едва ли има разлика между писателите другаде и писателите тук. Разбира се, някъде имат Достоевски, тука имаме идиоти за Достоевски. За съжаление голяма част от съвременните български писатели са по-скоро чернови към текстовете на Илф и Петров. Доста време трябва да мине, за да се превърнат в реалните герои. И чак няколко века след това могат да станат и автори на себе си. Защото българският писател, за съжаление, се е взел много насериозно. Ако не се наблюдава в телевизионния екран той го прави пред огледалото вкъщи. Той е по-скоро говорител на писателя, който не се е състоял. Обяснява непрекъснато какво би трябвало да напише, вместо да седне и да го напише. Озърнете се и ще ги видите в телевизионния екран я като участници в шоу за писатели – абсурдно, смешно, нескопосано шоу, в което трима обясняват как другите да станат писатели, без да са наясно с българския език. Самите им текстове са изпълнени с абсурди, които един уважаващ себе си писател не би позволил – или конете им газят до кръста във водата, или плешивият им герой в края на текста разрошва буйни кичури, без да кажат какъв е този еликсир против оплешивяване… Или пък баба им е неграмотна от дете, което предполага, че се е родила най-малкото полуграмотна, ако не и с диплома в ръка… В този смисъл и в контекста на казаното може да се заключи, че няма нищо по-лесно от това да си писател в България…



Има ли достатъно предпостави за създаване на качествена нова литература у нас? 

- Предпоставки за литература ли? Ама ние непрекъснато газим в литературни текстове, които просто трябва да бъдат преписани. Но за това се иска да има писатели. Писателят не е нищо повече от НАБЛЮДАВАЩИЯТ ЧОВЕК. Това е писателят. НАБЛЮДАВАЩИЯТ ЧОВЕК. Тогава той ще долови жест, мимика, променен тембър на гласа. Не е нужно много усилия, за да прехвърлиш живота на лист хартия. Но за това е нужно не да седиш пред огледалото или да сменяш телевизионните канали, докато попаднеш на собствения си образ, че и подобие отгоре на туй. Не е нужно, като едно момченце, което не става за чеп за каца за зеле, непрекъснато да обяснава в текстовете си, че било писател. Ами да седне вече и да напише нещо. Като наблюдавам какво става на литературния небосклон ми се иска да им кажа на тия момчета и момичета – влезте в психиатрията, полекувайте се малко. Ако се наложи – и повечко се лекувайте. Защото, освен всичко останало, писателят е и духовният лечител на нацията си. При такива болни лечители защо се чудим, че и нацията ни е болна?...



Над какви теми най- често работят съвременните български писатели, по Ваши наблюдения?

- Вече казах – те не работят. Те са завършени. А един завършен идиот никога няма да седне да става Достоевски, като е далеч по-лесно ДА СЕ ПРАВИ НА ДОСТОЕВСКИ. По-лесно е да се правиш на Достоевски в България, нежели да станеш Достоевски. 



Какви са най- устойчивите тенденции в новата българска проза?

- За да говорим за тенденции трябва да има проза. Вие мислите ли, че имаме съвременна проза? Само не казвайте, че Георги Господинов или Калин Терзийски правят проза. Имах надежда някаква в Милен Русков. Но той не мина отвъд експеримента. Заиграването с езика все още не е проза, все още не е литература. Нужен е организъм. Иначе става самоцелно кълчене на езика. Но така се получава, когато всеки от споменатите се приема като крайна инстанция, като институция. Медиите ги назначиха за писатели и те повярваха на медийния си образ. Има, разбира се, и сериозни автори – Любен Дилов-син. Той знае цената на думата. И ми се иска да прочета нещо по-голямо от него. Новела, повест, роман. От моето поколение – последните мохикани и идеалисти в литературата – останаха няколко човека. Бойко Ламбовски, Деян Енев, Румен Денев,  Любомир Котев, Христо Карастоянов, Васил Сотиров, Тодор Кръшков… Те са и поети, и писатели. Последните, които можеш да различиш след първото изречение. Хора, които имат собствен език, ритъм на езика, композират образа, не го изолират от езика, а чрез езика го превръщат в част от нас. Автори, които правят портрети на времето…



Какво е най- важното качество, което трябва да притежава един писател, за да е успешен?

- Характер… Ха-рак-тер… Това липсва на тези, които твърдят, че са писатели. Скоро неколцина от тях се изтъпанчиха в една телевизия и се възторгнаха от някакъв бизнесмен, който им бил дал няколко десетки хиляди лева, за да обиколят няколко читалища и да се срещнат с хората. Колко от тях биха тръгнали без пари из читалищата, за да се срещнат с хората?... Не говоря за себе си. Аз правя по сто и седемдесет хиляди километра на година и няма населено място, където да не съм бил. И никой не ми финансира миткането – нарочно пиша „миткане”, защото съм се превърнал в Матей Миткалото – и обикалям страната. Не хленча от което. Но аз зная за кого пиша, както и зная какво пиша. Не прося пари, защото книгата за мене е литература, а не ПРОЕКТ. Писането на книга не е проект – проектът винаги е само мечта, закана, че ще направиш нещо. Аз не се заканвам, аз правя… Ето, това им липсва – характер. На тях им липсва характер, на мен ми липсва тяхното сребролюбие е нарцисизъм. 



Коя е най- добрата българска книга за последните 20 години, по Ваше мнение?

Има една виетнамска поговорка. „Đối với các nhà thơ là những người phụ nữ đẹp nhất nước ngoài và công trình của họ”… За поета най-хубави са чуждите жени и собствените произведения… Виетнамска поговорка на около четири хиляди години. А ние се хвалим с литература, нямаща дори два века… Та ние още нямаме една английска ливада литература. Спомняте си как се прави английска ливада, нали… Трябвало да минат двеста години… Знаете ли, без излишно самочувствие бих сложил мои заглавия в една подборка, която ме карате да направя. Като „Скритият живот на една помакиня”… Тя бе написана преди двадесет години. И всичко, което е описано в нея сега се случва в глобален мащаб. Та аз преди двадесет години, описвайки какво става в едно помашко семейство показах какво се случва с исляма. Да не говоря за есетата, за романа ми „Копелето – евангелие от Юда”, заради която бях отлъчен от църквата. За „Другият В. Левский”… Да. Написах три, поне три великолепни романа. И то във време, в което почти нищо не се случва в българската литература… Може да Ви се стори странно и мегаломанско това, което казвам. Но аз знам какво правя в литературата, за разлика от литератори, които не знаят дори какво правят в медиите. Освен, че продават някакви проекти. Мен не ме търсете в проектанските организации…

Достатъчно ли са читателите на нова българска проза и поезия у нас?

- О, ще минат години, докато читателите се изравнят с писателите по брой. За сега пишещите са повече от читателите.



Няма коментари: