петък, 22 януари 2016 г.

МАРИУС КАВАРАДОСИ

Мисля, че името му идва от герой на някаква опера. Беше безобиден и пееше. Понякога прекъсваше песента си, вдигаше дясната си ръка. От юмрука на дясната му ръка стърчаха два пръста – стърчащите пръсти бяха кутре и показалец – размахваше ги над главата си и се провикваше: „Дружба със СССР”… Никой не го питаше за това. Сам обявяваше тази дружба. Никой не го караше в делничен ден да скандира лозунги. Това ставаше само по време на деветосептемврийските манифестации, първомайските и на октомврийските, които се провеждаха през ноември. Винаги съм се чудел защо октомврийската революция се празнува на седми ноември и, колкото да се опитваха да ме убедят в училище, че заради различното време, сменено по неизвестни причини, аз спрях да вярвам в тази революция от малък. Но не по идеологически причини, а по тази проста причина – нямаше кой да ми обясни защо октомврийска революция я празнуват през ноември и вероятно съм си мислил, че се е наложило това само поради някаква революционна конспирация… Времената бяха такива. Представях си, че комшията ни Трифон Палаузов слязъл от гората и сменил времето. Това пък по-късно ми помогна да не отдавам чак такова значение на стиха „Септември ще бъде май”, защото вече знаех, че комунистите могат да си правят каквото си искат и да си местят времето от единия крачол в другия… Добре, че нямаха трети крачол, защото „Септември ще бъде май” можеше да прозвучи „Септември ще бъде май през август”… Мариус Каварадоси размахваше юмрук над главата си със стърчащи два пръста като рога от череп, и сменяше лозунга с ария от опера… Ние търчахме подир него, без да ни бе страх да го доближим съвсем, защото нямаше вид на нормален. Кой нормален скандира „Дружба със СССР” в неопределените за това дни, а на всичкото отгоре пееше и арии от опери, които пускаха само по радиото. Ние с Гошо Голяка, Иван Йонков, Джоната, Мишо Руския търчахме след него и крещяхме „Мариус Каварадоси, Мариус Каварадоси” и не можехме да видим сълзите в очите му. Мариус Каварадоси не се смееше, но и никой, освен ние, децата, не бяха го виждали със сълзи в очите. Той беше даденост за нас и никой не си и помисляше дори че някога Каварадоси е бил, като баща ми, като чичо Велчо фотографа, като Чичо Слави, който първи в Габрово караше един бус марка „Форд” с номер 72-14…А някога той е бил като тях, ходил с бял костюм с бяла жилетка и бяло бомбе, а на фона на снежнобялата му риза само щипката за връзка показвала, че имал такава… По-късно, благодарение на това, ми беше много по-лесно да си обясня „Бял квадрат на бял фон” от Кандински, без дори да се сетя за „Черен квадрат на бял фон” от Малевич… Тогава никой не е подозирал, че от Графа, както го наричали, ще излезе Мариус Каварадоси. Графа се носел така, както описах и нищо на света не е можело да го накара да се облече по друг начин. Дори носната кърпичка от горния джоб на сакото срамежливо надничала и пребледнявала още повече. Белите чорапи били нахлузени в бели обувки, винаги лъснати, тъй като били и лачени с остър връх. Графа общувал с артистите на Габрово, а те, от своя страна, вече не странели от работническата класа, тъй като Партията им повелявала такова отношение. Един ден обаче, понеже нямало престъпност по онова време в Габрово, милицията се сетила, че Графа не се носи така, както хората от работническата класа. След дълъг анализ на облеклото му те решили, че Графа е с буржоазен уклон и направо се носи като мръсен капиталист, и го прибрали… Какво е правила с него вчерашната милиция дори той не казва, но на другия ден излязъл морав от днешната милиция, с вдигнат юмрук със стърчащи като рога два пръста от него и го чули да крещи: „Вечна дружба със СССР”. Обличаше се с каквото намери, обувките му не бяха лачени, но пееше непознати опери от арии… Преди да го приберат в милицията обаче огнярят на театъра, който поддържал парното, но иначе се отчитал вечер в милицията какво точно си говорели артистите от театъра, та същия този огняр тъкмо си бил получил заплатата от театъра. Защото получавал и друга заплата, ама от милицията… Както после станало ясно. Та, разговаряйки с Графа, с крайчеца на окото си забелязал да минават няколко циганчета. В Габрово по онова време нямаше други цигани освен Божана и Деко, които имаха 16 деца. Значи част от фамилията на Деко и Божана минавали от там – какви цигани имахме само, въобще не се срамуваха да минават покрай театъра за разлика от днешните – та минавали от там циганетата и огнярят ги дръпнал настрани. И даже извадил шепа стотинки и почнал да им ги сипва в ръцете, а те се чудели, щото много малко желязо им давал и нищо нямало да могат да изкарат, ако го върнат на вторични суровини… Те знаели от тогава още, че от желязото може да се изкарат пари, ама пък чак пари от желязо да има било прекалено за тях, тъй като Божана и Деко бяха заможни калайджии и брояха само книжни пари… Дал им стотинките огнярят, те се огледали, огледали, намерили една локва, нагазили в локвата, ама по към края и където водата и пръстта образуват кал… За да влезеш във водата трябва да се мине през калта… Такъв е животът – иначе защо трябва да се пречиства човек, ако не се е окалял. Но това е друга тема… Размачкали калта циганетата така, че да видят как излиза между пръстите им като черни плоски червеи, приближили Графа, който след няколко дена щял да става Мариус Каварадоси и му стъпили с калните си крака върху белите лачени обувки. Забравил буржоазните си обноски Графа, предал поздрави на майка им, а те със смях се отдалечили – едни да върнат стотинките във вторични суровини, другите да ги предадат в сладкарница „Пчела” срещу театъра срещу бонбони и вафли във формата на цигара, по две стотинки едната… Няколко дена след това Графа излезе от милицията като Мариус Каварадоси с юмрук, откъдето стърчаха като рога показалецът и кутрето… Ей такива неща може да свърши един огняр в театъра… Ами това е…

Няма коментари: