понеделник, 2 май 2016 г.

АЛЕЯ НА СЛАВАТА

Тогава имаше такива алеи. Влизаш през портала и те лъхва дъх на слава и трудов ентусиазъм. Снимките са наредени от двете страни на тротоара, който води към съблекалните. Сниманите герои на труда те гледат изпод вежди – така, както ги е снимал фотографът – и изучават готовността ти да стопиш петилетката. За две години ти се налага да свършиш това, което други народи и при други условия правят за пет години. Като в забързан каданс. Като в реклама за съветски часовници: „СЪВЕТСКИТЕ ЧАСОВНИЦИ – НАЙ-БЪРЗИ НА СВЕТА”… Само че тука не тракат часовници, а стругове. Как точно тези стругове преполовяват петилетки - никой не може да разбере. Само Цачето трябва да знае как става това, защото негова задача е да прави алеята. Цачето е художник на завода. И са му възложили да направи алеята. Цачето е отговорен и започва да сменя портретите в алеята тъй, сякаш собствения си портрет ще забие да стърчи - за пример на всички. Ама попада на един, който не знае къде да сложи. Според него портретът трябва да бъде сложен пред кръчмата. Защото и пред тях по онова време имаше такива „алеи”… Но вместо надпис, че трябва да се учим от светлия им пример, имаше предупреждение да не им се сервира или продава алкохол. По онова време на децата под осемнадесет години им продаваха алкохол, но на тези от портретите – не. Цачето погледнал портрета на въпросния герой, повъртял го – ама каквото му казали, казали. Не може да троши хатъра на директора. Въпреки дълбокото му колебание. Даже, ако него питат, той въобще нямало да се поколебае да сложи портрета пред кръчмата. Единственото, което го спирало да направи това е, че ако го сложи пред кръчмата нямало с кого да си пие след работа ракията, тъй като покрай него и на Цачето нямали да сервират. Той и така възкликнал като му дали портрета: „Баш тоя ли намериха… Че аз всяка вечер го прибирам на гръб от кръчмата вкъщи”… Пък и портретът бил като свален от кръчмата… Цачето се чесал по главата, вечерта пропуснал срещата с бъдещия повод за пример в социалистическото съревнование. Цачето дори рекъл, че тоя за вечер изпълнява петилетен план в пиенето. С една дума – може не торби със сол да са близали заедно, а бъчви с ракия да са изпили – пак тоя не трябвало да бъде в алеята на славата. Ама как да се запъне пред директора, при когото дори бил и партийният секретар на завод „Болшевик” в родния ни град Габрово. Цачето погледнал към небето молитвено и решението на дилемата му видял да виси във въздуха, оставено единствено на въздушните течения. Поставил портретите в рамките – 12 на брой. И започнал да ги побива в трендафиловите храсти… За целта и отвес взел, че да бъдат вертикални героите - като войнишки шпалир… Набивал портретите, вертикирал ги с отвеса, канап опънал, да бъдат подравнени. Даже на една височина ги наредил, защото всички трябвало да гледат кандидатите за тяхното място право в очите. Защото всички искаха да влязат в алеята на славата, и върхът на дисидентството тогава бе да се оспори на разширено партийно събрание несправедливо забравен собственият ти портрет в алеята. Тези, които не намираха място в алеята на славата, се напиваха първо дисидентски, после редовно и портретите им, които грижливо се пазеха в склада на завод „Болшевик”, се изваждаха и скоро ги поставяха на стените в кръчмата. По онова време, който поискаше да си види снимката в някоя алея накрая успяваше… Сега не можеш да си видиш портрета никъде, тъй като попадаш в закона за личните данни и тяхната тайна. Сега излиза, че, ако си жив, трябва да се пази в тайна. Цачето подреждал портретите – измервал тяхната височина, тяхната отвесност също мерил с отвеса, равнявал ги по войнишки между трендафилите. Героите душели цветовете и, ако не са били на снимки, щели в залп да закихат… Цачето още в академията бил цар на перспективата и дори, като си поръчвал вечер ракията, от масата си забелязвал дали кръчмарят сипва под чертичката, или над нея. Ама няма кръчмар, който над чертата да сипе, дори да е кръстил ракията с вода за изтрезняване… Защото понякога, колкото повече пиеш, толкова повече изтрезняваш от водата в ракията… Когато стигнал до портрета на приятеля си, Цачето го забил хубаво между трендафилите. Но в най-гъстото, за да не може никой да се намеси в перспективата после. И без отвес се разбирало, че портретът на неговия приятел нямало да погледне никого в очите, тъй като забил поглед право в небето… И без отвес се виждало, че портретът е наклонен. Ако сложиш камъче на носа му, камъчето нямало да падне в основата на съоръжението, а ще се дотъркаля до основата на рамката и там ще спре. Цачето всяка сутрин минавал покрай портрета, трошал от кифлата с мак върху него и отминавал. Гаргите се спускали отгоре, кълвяли кифла с маково семе и от благодарност наторявали портрета… След седмица никой, ама никой не можел да си спомни чий е този портрет, обилно наторен от гаргите… Ами това е…

Няма коментари: