четвъртък, 23 февруари 2017 г.

ЛИПСВАЩАТА ЖУРНАЛИСТИКА И ЗАЩО...

Не съм убеден, че на медиите им се поръчват удобни материали вече. По-съм склонен да приема, че това им е нивото. Благодарение на което се задържат в професията по-дълго време. Защото посредствеността е на почит в България... По-скоро куцо, сляпо, кьораво и сакато - без това да обижда хората с физически недостатъци - влезе в тази професия, журналистиката, заради тщестлавието на родителите и насаждане на фалшиво самочувствие в децата. Публичността е най-дълготрайната мания на българина. Той непрекъснато настоява, като му дойдат гости, детето да каже стихотворение, да пее песничка, да се държи като палячо. И децата го правят, за да угодят на родителите си. От малки българите се чувстваме длъжници и тунеядци едновременно, защото непрекъснато им се натяква, че някой се грижи за тях, някой ги храни, някой живее заради тях.. И ние живеем с натрапчивата мисъл, че сме задължени някому. Впоследствие тази внушена задълженост към родителя се прехвърля и става задължение на политическите ни фигури - така дори външната ни политика е част от този манталитет и ние непрекъснато показваме своята коленопреклонност, своята неистова благодарност я към дядо Иван, я към бай Джон, я към бай Х.й... Децата ни стават журналисти, защото не сме успели да ги вкараме в НАТВИЗ, Художествена академия, Консерватория. Но журналистиката е публичност - според родителите. И високоплатена - пак според тях - професия. Те не знаят, че истинската журналистика е ненатрапчива, че най-добрите журнулистически текстове не показват автора и неговото мнение. Влизайки обаче в журналистиката тези млади люде са насъскани - те не са ориентирани в тази професия, те са насъскани в нея. И започват да преследват своите жертви, без да имат и най-малко понятие кой какъв е. На тях им е внушавано от деца, че са най-умните, най-интелигентните, най-способните. Те не са се опитвали нито за миг да доказват пред някого, че са такива. Това за тях е даденост. И ето ви една болна среда, която създават. Защото би трябвало да бъдат лечители, ако не лекари на нацията. Страшното е, че те наистина трябва да бъдат такива. Някои си казват: "Добре, че поне не са станали лекари... Щяха да убият сума ти народ"... Истината е, че те убиват не на парче, те убиват на групи. Като в концентрационен лагер. В газовата камера на своята безпросветна некадърност...

Няма коментари: