четвъртък, 16 март 2017 г.

ИНТЕРВЮ ЗА РАДИО"ФОКУС - ПЛОВДИВ" ОТ ТОНИ МИХАЙЛОВ

ИНТЕРВЮТО С АУДИОФАЙЛ


Писателят Христо Стоянов, в интервю за Радио „Фокус“ – Пловдив за качествата на съвременната българска литература и за ролята на писателите в изграждането на моралните основи на обществото.
Фокус: Г-н Стоянов, какво е съдбата на писателите в съвременна България? Какви са позитивите и негативите да бъдете писател към днешна дата?

Христо Стоянов: Това е индивидуално за всеки писател. Аз работя като писател и не смятам, че е обидно. Друг е въпросът за начина, по който реализирам всичко, което съм написал. Сам разпространявам голяма част от книгите си. Някои от тях ги има в две-три големи вериги книжарници, но повече не. Нещата опират и до лоялност на пазара. Лично мога да се похваля, че съм единственият, който живее само от литературния си труд, защото не работя нищо друго. Не преподавам никъде, не ходя и не участвам в програми като някой по-млади пишещи автори, които общо взето не могат да разберат, че поклона има две страни. Аз не си позволявам поклон и това е прекрасното при моята професия в момента. Когато не ходиш да просиш стотинки от някоя програма, когато не ходиш от спонсор на спонсор да искаш пари, а единствения спонсор е читателя – няма по-прекрасно нещо от това, защото си зависим от собствения си труд, а не от това как ще се нагодиш и как ще се поклониш на някого. Когато някой ти даде пари за твоето начинание, това безспорно води до зависимост. Ти вече трябва да се съобразиш с неговата представа за света. Аз съм зависим единствено от читателите си.

Фокус: Какво може да кажем за българската читателска публика към днешна дата? Има ли тя нужда от съвременна българска литература или се обръща към класиката?

Христо Стоянов: Този въпрос е малко по-особен. Дали публиката има нужда от съвременна българска литература? Да, разбира се, че има нужда. Друг е въпросът какво й се предлага като съвременна българска литература и дали всъщност всичко това на пазара е литература. Няма понятия като „съвременна“ и „класическа“ литература. Всички писатели живеем с един крак в безсмъртието и в класиката. Затова трябва да бъдем отговорни пред това какво правим и как живеем. Ако не сме отговорни, тогава какво оставяме? Дали няколко текста са толкова важни или по-скоро добрия пример, който оставяме след себе си?

Фокус: Споменахте, че много от съвременните български автори не се вписват точно в границите на понятието „литература“? Каква е причината?

Христо Стоянов: Някои от тях просто имитират литературни произведения. Имам предвид също, че пишат поръчкови текстове, съобразявайки се с времето. Ако нашите текстове по един или друг начин не са винаги опозиционни, то тогава те сътрудничат на времето и на управляващите в момента. Ето това нещо не можем да го разберем.

Фокус: Може ли в съвремието да твърдим, че писателите изпълняват ролята на будители на нацията?

Христо Стоянов: Юнг бе казал, че всеки изпада в характерни за себе си ситуации. Ако един писател е създаден така, че да буди хората около себе си – той е будител. Ако ли не – той просто е хапче за сън и нищо повече. Не може всички да бъдат будители. Много хора приемат писателския занаят по-скоро като нещо, с което могат да преживеят добре живота си, освен като инстинкт за себеизява. Аз не смятам, че ще преживея добре живота си, но аз съм длъжен да бия камбаните непрекъснато. За другите не мога да нося отговорност, а страшно ми се иска. Много ми се иска българския писател да не е плазмодий и да не прави всевъзможни неща, за да получи една награда в президентството. Това е сътрудничество с режима. Според мен един писател би трябвало да се отказва по презумпция от държавни отличия. Той би трябвало задължително да ги отказва, защото тези отличия го правят зависим. Ето от там започва буденето на нацията – от тези отличия. Един интелектуалец няма право да ги получава. Какво значи орден „Стара планина“? За какво му е даден? За това, че буди нацията и е казал истини на обществото? Не. Даден му е за това, че просто е приспал обществото и е обслужил определен режим в определен момент.

Фокус: Имат ли писатели като вас място в политиката? Съществува мнение, че те могат да зададат правилната посока на мислене и поведение на българското общество?
Христо Стоянов: Съвсем не е така. Влизайки в политиката, ти вече се обременяваш и имаш някакви задължения. Започваш да мислиш и държавнически. Едно е да имаш или да нямаш 5 лева в джоба си, а съвсем друго е да нямаш 5 милиарда за връзване на бюджета. При това положение ти започваш да мислиш по друг начин. Аз от своето място мога да говоря за морални ценности, но там като политик трябва да променя дори собствения си морал в интерес на държавата. Нямам място като политик, а като гражданин. Ето това вече е разликата между мен и останалите – аз отчитам тези реалности. Тук се сещам за Ефекта на Дънинг-Крюгер. Това е комплекс, характерен предимно за българина, свързан с илюзорно превъзходство. Това е човешката глупост. Българинът разбира от всичко, включително и от политика, но писателите нямат място там. Аз мога да критикувам държавата за морални принципи, но не и за икономически принципи. Мога да критикувам като гражданин и писател морала на един или друг политик, но не мога да го критикувам по отношение на действията му в определена област. Плюс това, интересите на държавата не съвпадат с интересите на повечето от гражданите. Ситуацията е такава не само в България, а и в цял свят. Ето затова един писател няма място в политиката. Той има място като морален регулатор, като гражданин.

Фокус: Статистиката сочи, че българските книги са най-малко превеждани на чужди езици в световен мащаб. На какво се дължи това по ваше мнение?

Христо Стоянов: Това е така заради позициите, които заема българския писател. Какво да се преведе? Ласкателствата от „Априлски сърца“, антологията, която беше направена в един екземпляр и се даваше на Тодор Живков? Или стиховете на Александър Геров, посветени на Тодор Живков, в които се казва:

„В теб има нещо от Левски,

в теб има нещо от Ботев

и моето сърце ръкоплеска

във името на живота.“

Колко български поети и писатели имаме, които направиха нещо, което да не е свързано с угодничество към режимите, в които са живели? Каква литература направихме? Това наистина е страшно, ако го прозрем, а ние можем да го прозрем. Да, имаме талантливи разказвачи. Те приказват хубаво, но аз познавам много каруцари, които като седнат могат да те увлекат в приказки. Те са много по-интересни отколкото някой от големите ни имена в съвременната литература. Те са великолепни разказвачи, ама иначе са каруцари. Какво да се преведе? Това, което е трябвало да се преведе, вече е преведено. Но това пък естетически какво допринася? Ние ново литературно течение ли намерихме? Защо нашите художници излизат на Запад? Вървят, купуват се, живеят на Запад. Защо те излязоха на Запад, а ние не можем? Не е само езика. В Гърция са толкова, колкото нас. Сърбите вече са по-малко от нас. Албания има нобелови лауреати, но има и дисиденти. Те правят нещо в областта на литературата. А ние какво направихме? Към днешна дата няма перспектива, но ще има. Предполагам, че нещата ще се променят.

Няма коментари: