вторник, 4 юли 2017 г.

ОТЕЦ СТОЯН

С него сме приятели. От скоро. Няколко години вече. Виртуални приятели. Защото интернет ни свърза. Казват, че по миризмата хората могат да определят с кого да са приятели, с кого не. Това е от времето, когато сме били животни. Сега не сме животни, но постъпваме като животни. За съжаление – не докрай. Животните притежават свой висш морал, а аз завиждам на този морал. И на тяхната неподправена искреност. Това човекът го е забравил. Когато Бог е правил човека е трябвало да му вдъхне и малко морал. Защото – душа, добре. Хубаво е да имаш душа. Ама, ако тази душа има и морал… Ако душата имаше морал нямаше да ходим на черква като при джипи. Споделям това с отец Стоян. Не всичко, разбира се. Казвам му, че българинът ходи на черква като на джипи – да измоли я здраве, я болест за ближния. Защото – то се вижда – устата сричат молитва за добро, ама на ум кълне и дяволът призовава. Човешка направа е това. Бог не ни е правил такива. Сигурно защото тогава, когато е правил човек, го е правил на открито. Не в черква. После човек открива и създава черквата, че да може да си крие мислите от Бога. Ей, така. Седи под златния купол, а златото осветява Господ и той не може да види какво става вътре. Така си мислим ние, ама Господ вижда. Защото ние на грешно място го търсим. Не го търсим там, където трябва. Защото, когато той ни е създал, ни е създал за олтар. Искал е да ни постави в олтара, за да се оглежда понякога. Защото по свой образ и подобие ни е правил. Ние слагаме в олтарите Бог такъв, какъвто го виждаме. А той в неговия олтар е поставил нас, ама по свой образ и подобие. Да се оглеждаме един в друг ни е създал Бог, ама ние гледаме другаде. Да кажеш, че душата гледаме – не е така. Обърнахме душата като хастар. И отвън тя е мръсна, защото с нечистотии я изцапахме. Когато мислите са мръсни, и душата се зацапва. И, вместо да влезем в черквата, да се пречистим, ние влизаме Бог да ни помогне да я доизкаляме. Защото мислим, че щом сме от кал, можем и душата да си каляме. Ама, не е тъй. На нея и личи. Влизаме в черквата, в храма влизаме. Кръстим се и се надяваме, че златото е заслепило Господ и той не ни вижда. Ама вижда. Защото отвътре ни гледа. Защото, нали сме олтарът му и той от нас ни гледа. Влязъл е Господ в олтара си и се чуди дори от кого се крием, защото знае той, че няма от кого да се крием. И когато човек си отива от този свят, всъщност, той не си отива. Господ е напуснал олтара си, защото не кънти гласът Божи в този олтар. А олтарът трябва да кънти. Като камбана да кънтят в човешкото тяло мислите господни. Защото за това сме направени. Не зная отец Стоян дали така мисли, но сме приятели. И той знае, че моята ерес е моя път към Господа. Не гласът на този, който отишъл при Стоян. С металотърсач отишъл при свещеника. Ама не да търси Бог с тоя металотърсач. Не. Бил човекът иманяр. Ама не намирал още имане. И заради това си взел металотърсач. Отишъл при отец Стоян и му рекъл, че, тъй и тъй, купил бил вече металотърсача, и, ако може, да го освети. Че колчем го включи да може да му засвири направо токатата на Бах в ушите. Да чуе и той божествения глас на златото. Въпреки че, както казах, златните куполи са да се скрием от Бога, гласа си да скрием. И срама. И го натирил отецът, защото той ортак с дявола нямал намерение да става. Ама не чул това един въдичар, и занесъл чисто новата си въдица да му я освети отец Стоян. Откъде да знае, че… Попитал го по колко рибета на риболов хващал с въдицата, а оня отвърнал, че повече от кило не можел. А пък съседът – охооо… А колко риби са това, позаинтересувал се Стоян, и оня отвърнал, че са много. „Много повече от две ли са“, попитал пак отец Стоян. Оооо, много повече. Но по-малко от тези, които комшията хващал. И попитал отецът тогава с колко риби Христос нахранил множеството. Защото, щом множеството с две риби може да се нахрани, за какво са му на един рибар повече от две. Освен ако не е решил да храни човечеството… И други желания трябвало да изпълнява отецът. Местни красавици искали да ги спомене в молитвите си така, че да станат моделки… Без да знаят, че те досега са били модел… Ама вече не са. Човек влиза в черквата, в храма човек влиза, но не, за да остане насаме с Бога. А да го помоли за нещо. Я за здраве, я за късмет, я за нещо друго. И ако Господ не го чуе, защото ни делят от него тия златни черковни кубета, те търсят попа. Сигурно си мислят, че е нещо като медицинската сестра на Господ. Ама не е.