Наложи ми се да прочета едно стихотворение. Не случайно казвам, че ми се е "наложило", защото след първия стих, ако бях само един обикновен читател, бих се отказал. Разбирам желанието на Румен Леонидов да блесне с метафоричното си мислене, но има нещо, което се нарича онтология, същност на нещата. В случая - същност на метафората. Метафората, както знаем, е прехвърляне на белези от един предмет на друг. Метафората е мост, по който преминават между два бряга обединяващите различия между тях... Но когато труфиш метафорите с абсурди говори само за поетично безсилие. Хубаво е да те смятат за поет, но падането от последното поетично небе е твърде осезателно. Явно това не се отнася за самия поет. Винаги съм смятал, че талантът се състои преди всичко в самопреценката. В степента на своята критичност. И когато усетиш, че не можеш повече продължавай с... Щях да кажа с русофобия, но фобията е характерна за бездарния... Всъщност, талантлив ли е Румен Леонидов - май вече се налага този въпрос... Ето и самото стихотворение:
ГРАДИНИТЕ НА ЗДРАЧА
ТИХО ридаят тревите.. .
Бягат
кошути
на пръсти.
И се търкулват
главите
от телата
откъснати
Повече няма спасени.
Има
едни
таласъми.
Всичко
е окосено.
За венеца
от тръни.
НЯКОЙ
ни отучи да летим.
И посели
ни на чуждо място.
И в гърлата
ни насипва пясък.
И в прахта
ни кара да пълзим.
Някой
ни е стиснал като в длан.
И в яйцето
на съня ни съска.
И крилата
ни в зародиш къса.
Смуче
от жълтъка ни без свян.
Някой
ни вкопава през нощта.
И мълчим
заровени до шия.
Господи,
остана без Родина.
И без семе
Твойто потекло.
Толкова
души, а няма дух.
Няма
изход, няма очищение.
Вечното
летене е спасение –
беше
грешка кацането тук.
Онзи,
който първи те презря,
нищият,
с когото си глаголиш,
него утре
за любов ще молиш,
щом до нас,
Спасителю, опря.
Румен Леонидов
Но да оставим тревите да ридаят. Тука има поне метафора - май си остава и единствена в този опит да се напише стихотворение. Но като виждам как кошутите бягат на пръсти - между другото кошутите са от тъй нареченото семейство чифтокопитни. Наистина става въпрос за два закърнели в копита пръста, но асоциацията с пръсти е твърде далечна. Стигаща до абсурд, разбира се. При това идиомът „стъпвам на пръсти“ асоциира с тишина. Най-малко за чифтокопитно може да се каже такова нещо. Когато стане реч за копита, в главата отеква грохот… По-скоро асоциацията е за „където стъпи дупка прави…„ По-нататък обаче установявам, че те бягат и без глави. Явно в българската поезия се ражда ново течение, което се нарича - или поне трябва да бъде наречено - ФЕНТЪЗИ ПОЕЗИЯ. Защото следващият, силно казано стих, ми обяснява, че тръните се косят - голяма косачка, голяма коса ще трябва, за да "косиш" тръните. Това не е нито хипербола, нито метафора, нито сравнение. Но да го минем метър - авторът има право на всичко... После се оказва, че след като някой ни е отучил да летим, взел че ни посял някъде. Хем ни посял, хем пък после се появяват пак яйца. Трябва да разбера яйце ли съм, семе ли съм, както се пее в народните песни за зюмбюли и други подобни лалета... И идва най-страшното - взел, че ни стиснал в длан. Стискането е процес, извършван с ръка. Ръката се състои от няколко части - 27 на брой. Тези 27 части образуват това нещо, което стиска - длан, пръсти и китка. Можеш да бъдеш стиснат в дланта от пръстите, но да бъдеш "стиснат като в длан" е повече от абсурдно. И вече стигаме до Господ, когото сме оставили без семе. Освен без семе Господ, ами на всичкото отгоре и потеклото му е без семе. Известно е, че Господ Йисус Христос идва на този свят от непорочното зачатие. Което, драги ми Румене, значи, че е безсеменен. Т.е., характерните за репродуктивния процес сперматозоиди, наречени семенна течност и яйцеклетки при Божието зачатие липсват. Може би и заради това самият Христос няма поколение, т.е., потекло... Но, да речем, неведома е фантазията поетова - приемаме го за метафора и толкоз. Приемаме го като глаголене - все пак е дал поетът решение на стихотворението - глаголене някакво...
Няма коментари:
Публикуване на коментар