Все се каня да го споделя с вас и все не намирам време... А ето за какво иде реч...
Имаме млади - и не толкова млади - писатели. Пишат, издават, някои дори ги купуват освен близките роднини, но и някой друг братовчед. И братовчед на братовчедите им също си е купил някоя книжка. Един-двама от тези писатели дори ги преведоха и издадоха в няколко екземпляра навън... Това не е толкова трудно дори, тъй като тях трябва да ги преведат първо на български - имам предвид писанията им с чуждици. Те жонглират с думички като ЕМПАТИЯ, ХЕРМЕНЕВТИКА, СЛУЧВАЩО СЕ, ФЕНОМЕНОЛОГИЧНОСТИ и т.н. Но не знаят какво е СЛИН, ЛАКУМИЦА, КАРДЬО, ХАВРА, БУТЕЛО... Писането на език, изпълнен с чуждици е като писане на шльоковица. Това е не само езикова, това е емоционална неграмотност. Все едно да пишеш на цифровица - така наричам азбуката на тези, които пишат "Ч" с "4" и "Ш" с "6"... Един език има нужда от развитие, но това не изключва и неговото съхранение. Не бих си представил българската литература без езиковия и интелектуален вълшебник Николай Райнов - естет, изкуствовед, преводач, писател, разказвач на приказки... Понякога ми се иска, четейки съвременен български автор да се заровя в речника на Найден Геров, нежели в българо-английския такъв... В емоционалния речник на баба ми, в спомените на дядо ми...
Ами, това е...
Няма коментари:
Публикуване на коментар