петък, 19 януари 2018 г.

ЗА ИЗУЧАВАНЕТО НА КОМУНИЗМА


„ИСТОРИЯ

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,


ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.

Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.“

Н. Й. Вапцаров


Разбира се, че нямам нищо против да се изучава времето на „комунизма“ в България. Това са четиридесет и пет години. В противен случай ще оставим бяло поле в мисленето, в историята, в рефлексиите на няколко поколения. Но през последните години ние оставихме пак бяло поле. Оставихме изучаването на историята без илюстративен материал – без мавзолея на Георги Димитров, без улиците, кръстени на антифашисти, без десетки паметници, много от които с несъмнена художествена стойност. За да запълниш едно бяло поле не е необходимо да създадеш още едно бяло поле. Аз учих в училище „Митко Палаузов“ в Габрово. При това учих с неговия прероден брат Митко Палаузов – леко да му е небето и на него. Играехме си на топчета и чилик, били сме се с него. И баща му, прославеният партизанин и нещатен екскурзовод на къщата-музей на сина си нито един път не ме погна да ме бие. Да вкара баща ми в милицията заради това, че сме се били със сина му. Баща ми, леко да му е и на него небето, пък е другарувал с „истинския“ Митко Палаузов. Всъщност двамата с баща ми сме другарували с истинските Митко Палаузовци. Знаели сме си кътните зъби с тях. Но изведнъж идва историята с пожълтелите си страници и започва да ми обяснява с какви лоши хора сме дружили. Какви кръвопийци са били. И моят внук сега трябва да учи историята такава, каквато му я измислят. Защото много от митовете за времето на комунизма са измислени. От хора, които не са го помирисвали. От хора, които със страстта, с която се кланяха на партийни функционери сега се кланят на други партийни функционери. Защото историята не се пише, за да угодиш някому. Защото е имало загинали за комунизма така, както има и загинали от комунизма. Но загиналите за комунизма са загивали и от друг вид тоталитаризъм, за който нямам спомени. Защото и паметници няма от него време. А няма, защото в България историята не се пише от нейните синове, а от нейните слуги. А история не се пише от прислужващ персонал. Прислужващият персонал не знае азбуката на кръвта. Нито азбуката на младостта – защото те във всяка възраст са прислужвали някому. Задачата на прислугата не е съхраняване на чест и достойнство. Задачата на прислугата е да прислужва… И да оставя бели полета – нали за това и плащат, да почиства… Но има още живи, които се оглеждат дали от времето на комунизма случайно не ги следва с трънче в петата тяхната младост. А тяхната младост са техните внуци. Какво ще кажат те на внуците си, какво прислугата ще каже на внуците им. Защото има опасност да разделите кръвта. На кого да повярва внукът – на учебника, или на дядо си. И какъв срив в детското съзнание при срещата на двете позиции. Защото историята се пише с черно мастило, младостта се пише с бяло. 



Няма коментари: