ЦЪРКВА ИЛИ ЧЕРКВА

Повод да напиша този текст е отразяването от медиите на откриването след реставрация на черквата „Св. Стефан“ в Истанбул. И да ги попита човек, отразяващите събитието, влизайки в черквата, те църкуваха ли се, или се черкуваха. Църквата е институцията - българска православна, гръцка православна, сръбска, руска православна църква. Черквата е мястото за поклонение, храма. Излиза, че днес е основана нова църква и тя се казва "Св. Стефан"... та, новооснованата църква католическа ли е, ортодоксална ли е... Каква е новата църква и на кой господ се моли. И има ли си храмове, т.е., черкви, в които да събира миряните... И после ще искаме народът ни да е християнски - ами той не знае каноните, не знае кое какво е. "Православната" Надежда Нейнски без покривало в черквата. Ох, и не само тя... И няма кой да им каже, че в черква жената се забражда, покрива косата и раменете си, ръцете до лакти... И не можем да виним само отколешното си минало за липсата на възпитание – защото отношението към думите също се възпитава. Казват, че тоталитарният режим в България носи вина, но аз също съм роден, възпитаван и расъл в този режим. Преди години мой приятел се сърдеше на сина си, че бил закъснял с петнадесет минути за работа. Синът работеше в неговата фирма. И, бесен на закъснението каза, че, видиш ли, комунизмът ги научил така. И го попитах моя приятел дали може да каже защо въстанията в нашата история са неуспешни. Защото главната причина за неуспешните ни въстания ни обясняваха в училище е, че или рано са избухнали, или късно, но никога – навреме. Та и Чипровското, и Априлското въстание са избухнали ненавреме и това е национална черта. Както и неуважението и отношението към канона е национална черта. Но в случая нещата опират до друго. Всеки би казал: „Какво от това. Езикът се променя. За две неща вече ще използваме една дума, вместо две…“ Но се питам при това положение къде отива езикът ни? Вместо да се обогатява – не с чуждици, както го правим – ние се стремим да направим от езика си език-сюрмах. Да му махнем красотите, богатите лампази на дрехата. Да го превърнем с дрипаво сираче пред катедрала. Колчем кажа „катедрала“ се опитвам да си припомня колко различни думи има за храмовете си католицизма. И храм, и катедрала, и черква, и обител, светилище, олтар, светиня, параклис… И всяка дума си има своето място. Защото не можеш да сравниш параклиса с катедралата и параклиса никога няма да наречеш катедрала. Както в българския език не можеш да наречеш черквата параклис. Може би в България причината се корени във времето, когато не сме имали своя църква. И всеки християнски храм е институциализиран по онова време. Всяка черква е изпълнявала функциите и на Църква… Може би?! Но сега имаме своя Църква. И е време да върнем авторитета на думите…

Ами, това е...