ЛИТЕРАТУРНА СКУКА

Забелязвате ли колко е скучно в литературата през последните двадесетина години. Двадесетгодишните не забелязват, но по-възрастните... Няма го Максим Наимович с по две рецензии в двата вътрешни джоба на сакото. В левия джоб, близко до сърцето се носеше положителната рецензия, в десния - отрицателната. В зависимост от поръчката. Тогава нямаше компютри, нямаше интернет, за да се прати съответната рецензия до редакцията. Ставаше или по пощата - минимум четири дена от центъра на София до... центъра на София. Шест стотинки билетчето отиване и още толкова - връщане... За евреина е непоносима загуба. И бай Максим сутрин пишеше по две рецензии за една книга, обикаляше любимите редакции - "Литературен фронт", "Пулс", "Пламък", "Септември", "Съвременник", "Дружба", "Родна реч", "Народна младеж" и други литературни издания, а имаше такива, Бога ми... И след кратък насочващ разговор, разбирайки нагласата на Главния редактор за съответен автор, Максим Наимович вадеше рецензията, съответно от левия, или от десния джоб... А после минаваше един път в месеца в дните за хонорари. Хонорарът за една рецензия бе между петдесет и седемдесет лева - че той и сега е огромен... А Максим Наимович всеки ден печаташе. Трудното бе при неговото писане само преписването на пишеща машина на съответната рецензия, но с отрицателни частици - за десния джоб... После се разгаряха страстите, писателите се събираха в кафенето на "Ангел Кънчев" №5, като в спора се раждаше и истината за рецензиите на Максим Наимович и за това, как веднъж, вместо от левия джоб извадил и предал рецензията от десния джоб. Тогава се намесваше и Партията. Което понякога значеше или Васил Колевски, или Иван Спасов. Станеше ли реч обаче за рецензия за поетеса, пръв бе Иван Спасов. Разбира се, тежката дума имаше и интелектуалецът Венко Христов - единственият критик, приет за член на СБП без издадена книга. Разбира се, появиха се после и Сергей Райков - тоже интелектуалец, Владимир Янев, Георги Янев, Христо Стефанов (него пък го сгази "Зил" осмак, защото се оказа че направил някаква застрахователна компания),Александър Йорданов... О, Сашо Йорданов, който после от трибуната на Народното събрание черпеше комунистите със студена вода, но не отпи от нея, въпреки опита му да се сближи със семейството на другаря Тодор Живков. Бе през 1988 г., когато той вдигна скандал на "Южна пролет" в Хасково, задето журито пренебрегва книгата на племенницата на Тодор Живков Весела Малеева и я лишава от награда. Тогава Сашо Йорданов я обяви за гениална, за явление в литературата и други такива мазни похвати. Но, все пак, след това се говореше дълго из кафенето, книгите се четяха. Или, както каза тогава един поет, автор на първа книга: "И, ся, кв`о... Издадоха ни в хиляда тираж, ще ни прочетат хиляда завистници, и, нищо... " Тогава се знаеше какъв е и тиражът на завистниците. А сега - тях не ги тиражират. Защото са първо, второ, трето... издание. Навремето, благодарение на критиката, имаше и такива издания: "Първо претопено издание, второ претопено издание... пето претопено издание... " Такива "претопени издания" имаше най-много Лъчо Еленков. Поемата "Грамада", която бе издавана като в луксозна бонбониера - лъскави твърди корици, като че ли пияни вишни има в опаковката - се изземваше месец след излизането от книжарниците, претопяваше се и... се издаваше наново. Всъщност, това бе повод по-късно, автори на такива "претопени издания" да претендират за дисидентско място, защото им претопявали книгите. Вярно е, претопяваха ги, но не ги гориха. Единствената горена книга в България бе "Фашизмът" на Жельо Желев, но аутодафето и стъкна Едвин Сугарев пред Президентството... Ох, какви неща имаше тогава. Носталгия по младост. Чудя се сега какво правят младите без такива критици. Вярно сега си имат пиари, клакьори - почти същото. Вместо ЦК на ДКМС си имат "Америка за България", "Отворено общество", проекти и програми... Ама спомени нямат. Спомени. Пък и сега ги оценяват журналисти, по-неграмотни от самите писатели... Но и това е нещо, нали... Пардон, и това е нИщо, нали...